Глава единадесета
Андрю Рестарик направи лека гримаса, докато попълваше един чек.
Кантората му беше обширна и красиво обзаведена в обичайния богаташки стил. Мебелите и другите неща бяха от времето на Саймън Рестарик и Андрю Рестарик ги остави, без да ги променя. Единственото, което направи бе да свали две картини и да ги подмени със собствения си портрет, който донесе от къщата си в провинцията, и с един акварел на Тейбъл Маунтин.
Андрю Рестарик беше мъж на средна възраст и бе започнал да напълнява. Все пак промяната у него бе удивително малка, гледайки висящия над главата му портрет, рисуван преди петнайсет години. Същата волева брадичка, плътно стиснати устни и насмешливи, леко повдигнати вежди. Не беше много забележим човек — от обикновения тип, в момента не особено щастлив.
В стаята влезе секретарката му. Той вдигна глава, когато тя се доближи до бюрото му.
— Някой си мосю Еркюл Поаро е тук. Твърди, ме има уговорена среща с вас, но при мен не е записана.
— Някой си мосю Еркюл Поаро? — Името му се стори смътно познато, но не можа да си спомни в каква връзка. Поклати глава. — Не мога да си спомня нищо за него, въпреки че сякаш съм чувал името му. Как изглежда?
— Много нисък мъж, чужденец, бих казала, французин, с огромни мустаци…
— Да, разбира се! Спомням си, че Мери ми го описваше. Идвал да види стария Роди. Но какво означава това, че има уговорена среща с мен?
— Каза, че сте му писали.
— Не си спомням дори и да съм го направил. Може би е Мери. Е, добре, няма значение, покани го. Предполагам, че е по-добре да разбера за какво става дума.
След минута Клодия Рийс-Холанд въведе един дребен мъж с яйцевидна глава, големи мустаци, остри лачени обувки и вежлив вид, който много добре съответстваше на описанието на жена му.
— Мосю Еркюл Поаро — представи го Клодия Рийс-Холанд.
Тя излезе, а Еркюл Поаро пристъпи към бюрото. Рестарик стана.
— Мосю Рестарик? Аз съм Еркюл Поаро. На вашите услуги.
— О, да. Съпругата ми спомена, че сте ни посетили или по-скоро чичо ми. Какво мога да направя за вас?
— Идвам при вас, както пожелахте в писмото си.
— Какво писмо? Не съм ви писал, мосю Поаро.
Поаро се втренчи в него. После извади от джоба си едно писмо, разтвори го, погледна го и с лек поклон му го подаде.
— Вижте сам, мосю.
Рестарик се загледа в писмото. Беше написано на фирмената бланка. На края на писмото, изписан с мастило, стоеше неговия подпис.
Скъпи мосю Поаро,
Ще ви бъда много благодарен ако ме посетите на посочения адрес при първа възможност. От съпругата си и от редица запитвания, които направих в Лондон, разбрах, че на вас човек може да се довери и, ако се съгласите, да ви повери мисия, която изисква изключителна дискретност.
— Кога го получихте? — попита рязко Рестарик.