— Тази сутрин. В момента нямам ангажимент и реших да ви посетя.
— Много е странно, мосю Поаро. Аз не съм писал това писмо.
— Не сте го писали вие?
— Не. Подписът ми е съвсем различен. Уверете се сам. — Той разрови с ръка книжата по бюрото, за да му покаже подписа си и несъзнателно му подаде чековата книжка, на която току-що се бе подписал. — Виждате ли? Подписът на писмото ни най-малко не прилича на моя.
— Наистина е много странно — каза Поаро. — Много странно. Кой би могъл да го напише?
— И аз се питам.
— Не би ли могла… моля да ме извините… да е съпругата ви?
— Не, не. Мери не би могла да направи подобно нещо. А и защо ще го пише от мое име? О, не, ако го е направила, би ми казала, за да ме предупреди за посещението ви.
— Значи нямате представа кой би могъл да изпрати писмото?
— Не, наистина.
— А не знаете ли, мистър Рестарик, какъв е въпросът, споменат в писмото, за който искате да ме ангажирате?
— Откъде бих могъл да зная?
— Простете — продължи Поаро, — но не прочетохте писмото до край. Не забелязахте, че в края на страницата след подписа има малка забележка, „моля обърни“.
Рестарик обърна листа. В горната му част машинописният текст продължаваше.
Въпросът, по който желая да се консултирам с вас се отнася до дъщеря ми Норма.
Изражението на Рестарик се промени и лицето му потъмня.
— Ето какво било! Но кой би могъл да знае… кой иска да се намеси в тази работа? Кой знае за проблема ни?
— Да не би да се опитват да ви накарат да се посъветвате с мен? Някой добронамерен приятел? Наистина ли нямате представа кой би могъл да бъде авторът?
— Нямам никаква представа.
— И нямате неприятности с дъщеря си, с дъщеря ви Норма?
— Имам дъщеря, която се казва Норма — изрече бавно Рестарик. — Единствената ми дъщеря — и гласът му леко се промени.
— И тя има някакви проблеми или трудности?
— Струва ми се, че не — отвърна Рестарик, но с леко колебание в гласа.
— Мисля, че не е така, мистър Рестарик — наведе се напред Поаро. — Убеден съм, че има някакви неприятности, отнасящи се до дъщеря ви.
— Защо мислите така? Някой споменавал ли ви е нещо?
— Изцяло се ръководя от интонацията ви, мосю. В днешно време — добави Поаро, — много хора имат грижи с дъщерите си. Чудесни млади момичета, но се забъркват в различни каши. Възможно е същото да е станало и при вас.
Рестарик помълча малко, като барабанеше с пръсти по бюрото.
— Да, безпокоя се за Норма — каза най-сетне той. — Тя е трудно момиче. Невротична и склонна към истерии. Аз… за съжаление не я познавам много добре.
— Несъмнено неприятностите са свързани с някой младеж.
— В известен смисъл да, но не това ме тревожи най-много. Мисля… — и той погледна изпитателно към Поаро. — Да разбирам ли, че вие сте дискретен човек?
— Ако не бях, би се отразило зле на професията ми.
— Виждате ли, трябва да се открие дъщеря ми.
— А?
— Както обикновено, миналия уикенд си дойде у дома. В къщата ни в провинцията. Тръгна си в неделя вечерта за онзи неин апартамент, в който живее с други две момичета, но разбрах, че не се е прибрала там. Трябва да е отишла някъде другаде.
— Всъщност тя е изчезнала, така ли?
— Звучи прекалено мелодраматично, но е вярно. Предполагам, че има съвсем естествено обяснение, но… ами, струва ми се, че всеки баща би се разтревожил. Виждате ли, не се е обаждала по телефона, нито пък е обяснила нещо на момичетата, с които дели апартамента.
— И те ли са обезпокоени?
— Не, не бих казал. Мисля… е, струва ми се, че приемат нещата по-леко. В днешно време момичетата са много независими. Повече отколкото преди петнайсет години, когато напуснах Англия.
— А младежът, когото не одобрявате? Възможно ли е да е избягала с него?
— Искрено се надявам, че не е. Но е възможно… но аз не… съпругата ми не мисли така. Видели сте го, струва ми се, в деня, в който сте посетили чичо ми…
— А да, мисля че познавам младежа, за когото говорите. Красив млад човек, но, ако мога така да се изразя, не е мъж, който би получил одобрението на един баща. Забелязах, че и съпругата ви не го харесва.
— Тя е убедена, че онзи ден се е вмъкнал в дома ни, като е разчитал, че никой няма да го види.
— Вероятно знае, че не е желан там?
— Добре го знае — отвърна мрачно Рестарик.
— Не смятате ли тогава, че е най-вероятно дъщери ви да е с него?
— Не зная какво да мисля. В началото ми се струваше, че не е така.
— Ходихте ли в полицията?
— Не.
— В случаите, когато някой изчезне, обикновено е по-добре да се обърнем към полицията. Те също са дискретни и разполагат с много средства, които хора като мен нямат.