— Не искам да ходя в полицията. Това е дъщеря ми, човече, разбирате ли? Моята дъщеря. Ако реши да… да замине за кратко време и да не ни съобщи, е, нейна си работа. Няма причина да смятам, че е в опасност или нещо такова. Аз… просто за свое собствено спокойствие бих искал да зная къде е.
— Възможно ли е, мистър Рестарик… надявам се, че не съм прекалено нахален, но има още нещо свързано с дъщеря ви, което ви тревожи?
— Защо мислите, че има и друго?
— Защото простият факт, че едно момиче е изчезнало за няколко дни, без да се обади на родителите си или на съквартирантките си къде отива, не е особено необикновен в днешно време. Струва ми се, че вашата тревога е предизвикана и от нещо друго.
— Е, може би сте прав. То е… — той погледна изпитателно Поаро. — С непознати е твърде трудно да се споделят подобни въпроси.
— Не съвсем — каза Поаро. — За такива неща е много по-лесно да се говори с непознати, отколкото на приятели или близки. Сигурно ще се съгласите с мен?
— Може би, може би. Разбирам какво имате предвид. Е, ще призная, че съм разстроен от дъщеря си. Виждате ли, тя… тя не прилича на другите момичета, а в последно време нещо определено ме безпокои… безпокои ни.
— Дъщеря ви, вероятно, е в онази трудна възраст от съзряването на младежите, когато те несъзнателно са в състояние да извършат действия, за които едва ли биха могли да носят отговорност — отбеляза Поаро. — Не приемайте като обида предположението, което се осмелих да изкажа. Дъщеря ви изглежда не приема мащехата си?
— За съжаление е истина. А няма причина да е така, мосю Поаро. С първата ми съпруга се разделихме отдавна, преди много години — той замълча, после продължи: — Ще бъда откровен с вас. В крайна сметка нима нищо за криене. С първата ми жена се разделихме. Да не влизаме в подробности. Срещнах друга, по която силно се увлякох. Напуснах Англия и заедно заминахме за Южна Африка. Съпругата ми не приемаше развода и аз не го поисках. Погрижих се тя и детето ми да бъдат добре обезпечени финансово. Дъщеря ми тогава беше една на пет години… — отново замълча, после каза: — Обръщайки се назад, си давам сметка, че тогава съм бил неудовлетворен от живота. Копнеех да пътувам. Не ми харесваше, че съм прикован към канцеларското бюро. Когато се включих във фамилния бизнес, брат ми често ме укоряваше, че не проявявам достатъчен интерес. Казваше, че не влагам достатъчно усилия. Но аз не исках да живея така. Не можех да си намеря място. Жадувах за живот изпълнен с приключения. Исках да видя света и дивата природа… — млъкна за момент, после продължи: — Впрочем, едва ли искате да слушате подробно историята на моя живот. Двамата с Луиз заминахме за Южна Африка. Не се получи, признавам го веднага. Бях влюбен в нея, но се карахме непрекъснато. Тя мразеше живота в Южна Африка. Искаше да се върне в Лондон или Париж, или на някое друго цивилизовано място. След около година се разделихме — въздъхна той. — Може би тогава трябваше да се върна. Да се върна към живота, който толкова много мразех. Но не го направих. Не зная дали жена ми би ме приела. Вероятно щеше да реши, че е неин дълг да го стори. Беше изключителна жена, по отношение на чувството си за дълг.
Поаро забеляза леката горчивина, която струеше от последното изречение.
— Но ми се струва, че трябваше да се замисля повече за Норма. Детето бе добре при майка си, финансово осигурена. Пишех ѝ от време на време и ѝ пращах подаръци, но нито веднъж не ми хрумна да се върна и Англия, за да я видя. Вината не беше изцяло моя. Бях привикнал на съвършено различен начин на живот. И си мислех, че не би се отразило добре на детето, ако баща ѝ пристига и си заминава. Вероятно това би нарушило нейния душевен мир. Е, да приемем, че съм го правил за добро.
Рестарик говореше бързо. Изглежда чувстваше облекчение като разказва историята си на симпатичния слушател. И преди Поаро бе забелязвал подобна реакция и умееше да я провокира.
— Никога ли не пожелахте да се върнете заради вас самия?
Рестарик поклати решително глава.
— Не. Виждате ли, този живот ми харесваше. Бях създаден за него. От Южна Африка заминах за Източни Африка. Имах финансови успехи. Всичко, до което се докоснех, преуспяваше. Всички проекти, по които работех заедно с други хора или сам, вървяха добре. Изчезвах за дълго по дивите места. Винаги съм искал да води такъв живот. Изглежда съм създаден за живот на открито. Може би заради това, когато се ожених за първата си съпруга, се почувствах като попаднал в капан, като прикован. Не, свободата ми харесваше и нямах желание да се върна към обикновения начин на живот, който бях водил тук.