— Но все пак се върнахте?
— Да — въздъхна Рестарик. — Върнах се. Е, човек остарява. Освен това двамата с един съдружник направихме добър удар. Получихме концесия, което бе много важно. Но беше необходимо да се преговаря в Лондон. Можех да разчитам на брат си, но той почина. Аз все още бях партньор във фирмата. Ако пожелаех можех да се върна и да поема нещата в свои ръце. Тогава за първи път си помислих да го направя. Искам да кажа да се върна към деловия живот.
— Вероятно втората ви съпруга… втората ви съпруга…
— Да, и тя ми повлия. С Мери се оженихме месец-два преди брат ми да почине. Тя е родена в Южна Африка, но много пъти е посещавала Англия и животът тук ѝ харесваше. Особено я привличаше възможността да има английска градина. Колкото до мен… Е, може би за първи път си дадох сметка, че животът в Англия би ми харесал. Помислих и за Норма. Майка ѝ бе починала преди две години. Поговорихме с Мери по този въпрос и тя изрази желание да ми помогне да създам дом за дъщеря си. Перспективите изглеждаха добри и така… — усмихна се той — … и така аз се върнах вкъщи.
Поаро погледна портрета, който висеше зад главата на Рестарик. Тук бе осветен по-добре, отколкото когато го видя в къщата в провинцията. Отразяваше много точно мъжа, който седеше зад бюрото с характерните му черти — упоритата брадичка, насмешливо повдигнатите вежди, маниера, по който държеше главата си. Но портретът имаше нещо, което липсваше на мъжа, седящ на стола. Младостта!
На Поаро му дойде на ум друга мисъл. Защо Андрю Рестарик е преместил портрета от провинцията в лондонската си кантора? Двата портрета, неговият и на съпругата му, бяха комплект, правени по едно и също време и от един и същ моден художник-портретист. Би било по-естествено, помисли си Поаро, да бъдат заедно, както е било замислено. Но Рестарик бе преместил собствения си портрет в кабинета си. Дали бе проява на суета от негова страна? Желание да се покаже като човек от деловия свят, като важна личност в Сити? И все пак той бе прекарал години сред дивата природа и твърдеше, че я предпочита. Или може би го е направил, за да му напомня, че вече е делови човек от Сити. Имаше ли нужда от подобно самоутвърждаване? „Или — помисли си Поаро, — е от чиста суета! Дори аз самият — продължи мисълта си Поаро в необичаен изблик на скромност, — дори аз самият понякога проявявам суетност.“
Краткото мълчание, което изглежда остана незабелязано от двамата мъже, изведнъж бе нарушено. Рестарик заговори с извинителен тон:
— Трябва да ми простите, мосю Поаро. Като че ли ви отегчих с историята на моя живот.
— Няма какво да ви прощавам, мистър Рестарик. Разказахте за живота си, доколкото той засяга живота на дъщеря ви. Много сте притеснен за нея. Но не мисля, че до момента сте ми казали истинската причина. Казахте, че желаете да я откриете.
— Да, желая да я открия.
— Разбирам, че е така, но желаете ли аз да го направя? О, не се чувствайте неудобно. La politesse20 е много необходима в живота, но в момента не е нужна. Чуйте ме, ако искате да намерите дъщеря си, аз, Еркюл Поаро, ви съветвам да отидете в полицията, за да се възползвате от техните възможности. От опит зная, че те могат да бъдат дискретни.
— Няма да отида в полицията, освен ако… е, освен ако напълно се отчая.
— Бихте предпочели да се обърнете към частен детектив?
— Да. Но виждате ли, аз не познавам частни детективи. Не зная кой… на кого мога да се доверя. Не зная кои…
— А какво знаете за мен?
— За вас зная нещичко. Например, че сте заемали отговорен пост в разузнавателните служби по време на войната. Всъщност чичо ми ви препоръча. Този факт говори сам по себе си.
Рестарик не забеляза едва доловимото скептично изражение на Поаро. Онова, което говореше само по себе си, както Поаро добре знаеше, бе пълна илюзия. Рестарик навярно знаеше колко несигурни са паметта и зрението на сър Родерик, но въпреки това повтори версията, която Поаро бе изложил. Бе захапал подхвърлената му стръв. Поаро го остави в плен на илюзията. Случката само потвърди дълбокото му убеждение, че човек не трябва да вярва на нищо, което му казват, без първо да го провери. Една от основните аксиоми, почти през целия му живот, бе Подозирай всеки.
— Уверявам ви — каза Поаро, — че кариерата ми бе изключително успешна. В много отношения бях наистина ненадминат.
Тази реплика поразклати доверието на Рестарик. За един англичанин човек, който възхвалява себе си по подобен начин, предизвиква опасения.
— А вие как смятате, мосю Поаро — попита той. — Вярвате ли, ме можете да намерите дъщеря ми?
— Вероятно не толкова бързо колкото полицията, но бих могъл. Ще я открия.