— Паун в сатен? Истински паун, мадам? Сторило ви се е, че виждате паун в Челси, близо до реката?
— Истински паун ли? — изненада се мисис Оливър. — Разбира се, че не. Колко глупаво. Какво би правил един истински паун в Челси?
Изглежда никой нямаше отговор на този въпрос.
— Той се перчи — обясни мисис Оливър. — Ето защо го кръстих „Паун“. Надува се. Струва ми се, че е суетен и се гордее с външността си, както вероятно и с много други неща — тя погледна към Поаро. — Дейвид някой си. Знаете кого имам предвид.
— Казвате, че младеж на име Дейвид ви е ударил по главата?
— Да.
— Видяхте ли го? — попита Еркюл Поаро.
— Не го видях. Не подозирах нищо. Просто ми се стори, че чувам нещо зад гърба си и преди да успея да се обърна, за да погледна… се случи. Като че ли един тон тухли или нещо подобно се изсипа върху мен. Сега мисля да поспя — добави тя.
Леко размърда главата си и се намръщи от болка. После сякаш изпадна в безсъзнание.
Глава тринадесета
Поаро рядко използваше ключа от апартамента си. По старомоден обичай натискаше звънеца и чакаше възхитителният прислужник, Джордж, да му отвори вратата. Този път обаче, след посещението му в болницата, вратата отвори мис Лемън.
— Имате двама посетители — каза тя, като сниши глас. Не шептеше, но говореше много по-тихо от обичайното. — Единият е мистър Гоуби, а другият е един възрастен господин на име сър Родерик Хорсфийлд. Не зная с кого първо ще пожелаете да се срещнете.
— Със сър Родерик Хорсфийлд — изрече замислено Поаро, наклонил леко главата си, подобно на птичка. Преценяваше как последните събития ще повлияят на основната картина.
От малката стая, в която свещенодействаше мис Лемън, изневиделица се появи мистър Гоуби. Очевидно тя го бе скрила там.
Поаро съблече палтото си. Мис Лемън го занесе на закачалката в коридора. С обичайния си маниер мистър Гоуби заговори на тила на мис Лемън.
— Ще изпия една чаша чай в кухнята с Джордж — каза мистър Гоуби. — Имам време. Ще почакам.
Той любезно се оттегли. Поаро влезе в дневната, където сър Родерик енергично крачеше напред-назад.
— Открих те, приятелю — обяви важно той. — Телефонът е чудесно нещо.
— Помните името ми? Поласкан съм.
— Е, не го помнех точно — каза сър Родерик. — Имената, знаете, никога не са били силната ми страна. Но лица помня отлично — заключи гордо той. — Обадих се в Скотланд Ярд.
— О! — изненада се леко Поаро, въпреки че си даде сметка, че подобно нещо е в стила на сър Родерик.
— Попитаха ме с кого искам да говоря. Казах им да ме свържат с най-главния. Така се постъпва в живота, приятелю. Никога не се обръщай към втория по ранг. Няма смисъл. Върви при най-главния, така казвам аз. Представих им се и им заявих, че искам да говоря с най-главния. И най-накрая се добрах до него. Много вежлив човек. Казах му, че искам адреса на един приятел от Обединените служби за сигурност, който през войната е бил с мен във Франция. Човекът малко се обърка, на аз му казах: „Знаете кого имам предвид“. Споменах, че става дума за французин или белгиец. Нали сте белгиец? Казах му: „Малкото му име е нещо като Ахил, но не е Ахил. Много прилича на Ахил. Дребен човек, а с големи мустаци.“ Той изглежда се сети и ми рече, че сигурно ви има в телефонния указател. Аз му благодарих, но му напомних, че сигурно там няма да сте под името Ахил и че не мога да си спомня фамилията ви. Той ми я даде. Много любезен човек. Наистина много любезен.
— Очарован съм да ви видя — каза Поаро, а през главата му мина мисълта как ли биха му предали телефонния разговор със сър Родерик. За щастие едва ли е бил най-главният, по-скоро някой, който познаваше Поаро и чиято работа е да проявява вежливост към заслужили хора от миналите дни.
— Както и да е — продължи сър Родерик, — ето ме тук.
— Очарован съм. Да ви предложа нещо освежително? Чай, сироп от нар, уиски със сода, sirop de cassis22…
— Боже мой, не — възропта сър Родерик, разтревожен от споменаването на сиропа от касис. — Бих пийнал уиски. Не че ми позволяват, но както знаете, всички лекари са глупаци. Интересуват се само от това да ви забраняват нещата, които обичате.
Поаро позвъни на Джордж и му даде нужните наставления. Уискито и сифонът бяха оставени до лакътя на сър Родерик и Джордж се оттегли.
— А сега, какво мога да направя за вас? — попита Поаро.
— Имам работа за теб, старче.
Поаро си помисли, че времето след последната им среща изглежда бе затвърдило в стареца впечатлението за близка връзка между двамата в миналото. Това бе добре, защото би довело до още по-голямо доверие на племенника на сър Родерик към Поаро.