— Документи — и сър Родерик сниши глас. — Загубих някои документи и трябва да ги открия. Разбирате ли? Ето защо си помислих, че след като очите ми не са така силни, както бяха, а и паметта ми понякога ми изневерява, ще е по-добре да се обърна към някой известен човек. Разбирате ли? Онзи ден ме посетихте точно навреме. Ще ми бъдете полезен, защото трябва да ги открия.
— Звучи много интересно — отбеляза Поаро. — Мога ли да попитам какви са тези документи?
— След като ще ги търсите, май трябва да знаете, нали? Но имайте предвид, че са секретни и поверителни. Строго секретни… или поне някога бяха. А изглежда отново ще станат. Писма. По онова време не бяха особено важни или поне така се считаше, но политическият курс се сменя. Знаете как става. Обръща се обратно. Помните как беше, когато избухна войната. Всичко се обърна наопаки. В едната война бяхме приятели с италианците, а в другата — врагове. Не зная коя от тях беше по-лошата. През първата война японците ни бяха скъпи съюзници, а през втората удариха Пърл Харбър! Човек не знае кога как! Започнахме с руснаците по един начин, а завършихме по точно противоположния. Казвам ви, Поаро, в днешно време няма нищо по-трудно от въпроса за съюзниците. Могат да се сменят за една нощ.
— Значи сте загубили някакви документи — припомни Поаро целта на посещението му.
— Да. Знаете ли, притежавам много документи и напоследък ги прерових всичките. Бях ги прибрал на сигурно място. Всъщност в една банка, но ги взех оттам и започнах да ги сортирам. Помислих си защо да не напиша мемоарите си. Всички го правят. И Монтгомъри, и Алънбрук, и Окинлек. Всички си ги издадоха. В повечето случаи обясняват какво мислят за другите генерали. Дори стария Морган, толкова уважаван лекар, се разприказва за важния си пациент. Интересно е кой ли ще е следващият. Така или иначе реших, че ще ми бъде много интересно да разкажа някои факти за хора, които познавам. Защо и аз да не опитам, както всички останали? Бях вътре в събитията.
— Сигурен съм, че мнозина ще се заинтересуват — отбеляза Поаро.
— Ха-ха! Да! Виждам някои познати лица по новините. Всички ги гледат с благоговение. Не знаят, че са били пълни глупаци, но аз зная. Боже мой, какви грешки правеха някои от тези висши офицери. Ще се изненадате. И ето, аз си разрових документите и взех едно момиче да ми помогне да ги подредя. Едно приятно младо момиче и доста умно. Не знае много добре английски, но все пак ми е много полезна. Изхвърлих доста неща, но всичко беше така объркано. Цялата работа е в това, че документите, които ми трябваха, не бяха там.
— Не бяха там?
— Не. В началото решихме, че сме сбъркали, но ги прегледахме отново и мога да ви уверя, Поаро, че според мен много материали са били откраднати. Някои от тях не бяха важни. Всъщност онези, които търсех, не са кой знае колко съществени… Искам да кажа, че едва ли някой ги е считал за такива, иначе, предполагам, че имаше да ми дадат разрешат да ги запазя. Както и да е тези писма не бяха там.
— Не бих искал да съм недискретен, но можете ли да ми кажете за какво се отнасяха тези писма?
— Не мисля, че мога, старче. Единственото, което мога да кажа, е, че се отнасят за човек, който напоследък много говори за онова, което е направил в миналото. Но не казва истината, а тези писма доказват какъв голям лъжец е. Не мисля, че днес биха ги публикували. Просто ще му изпратя едни хубави копия и ще му напомня, че те съдържат онова, което говореше навремето и че го имам черно на бяло. Не бих се изненадал ако… е, работите му тръгнат малко по-различно. Разбирате ли? Май не трябва да ви питам? Добре сте запознат с тези неща.
— Съвършено сте прав, сър Родерик. Зная какво точно имате предвид, но разбирате, че не е лесно да ви помогна да откриете нещо, което не зная какво е и къде би могло да се намира сега.
— Всяко нещо с времето си. Първо искам да науча кой ги е отмъкнал, защото, както сам се досещате, това е най-важното. В скромната ми колекция може да има и други строго поверителни материали и искам да узная кой ги рови.
— Имате ли някакви идеи?
— Мислите, че трябва да имам, а?
— Ами, най-вероятно е…
— Зная. Искате от мен да заявя, че е момичето. Е, не мисля, че е то. Твърди, че не е и аз ѝ вярвам. Разбрахте ли?
— Да — въздъхна Поаро. — Разбирам.
— Твърде млада е. Не би могла да знае, че тези писма са важни. Не са от нейното време.
— Някой друг би могъл да ѝ го каже — посочи Поаро.
— Да, да, вярно е. Но е прекалено очебийно.
Поаро въздъхна. Съмняваше се, че ще има някаква полза да продължи да настоява, имайки предвид пристрастността на сър Родерик.
— Кой друг е имал достъп?