— Андрю и Мери, разбира се. Но се съмнявам, че Андрю би проявил интерес към подобни неща. Впрочем той винаги е бил много почтен. Винаги! Въпреки че не го познавам твърде добре. Веднъж-дваж ми е идвал ми гости с брат си през ваканцията. И това е всичко. Отърва се от жена си и замина с една хубостница за Южни Африка. Но това може да се случи на всеки мъж, особено със съпруга като Грейс. И с нея не съм се виждал много често. Беше от ония срамежливи жени, изпълнени с добродетели. Все пак не мога да си представя, че момче като Андрю може да бъде шпионин. Колкото до Мери, изглежда ми приятна. Доколкото схващам, интересува се единствено от рози. Имаме си градинар, но е на осемдесет и три години. Цял живот не е напускал селото. Има и две жени, които се мотаят из къщата и вдигат врява с градинаря Хувърс, но не мога да си ги представя в ролята на шпионки. Така че, както виждате, трябва да е външен човек. Е, Мери носи перука — продължи малко несвързано сър Родерик. — Имам предвид, че може да ви накара да си мислите, че след като носи перука е шпионин, но случаят не е такъв. Загубила е косата си след грип, когато е била на осемнайсет. Доста лош късмет за една млада жена. Отначало не знаех, че е с перука, но един ден косата ѝ се закачи в розов храст и тя падна. Да, много лош късмет.
— Помислих си, че има нещо странно в прическата ѝ — каза Поаро.
— Впрочем най-добрите тайни агенти никога не носят перуки — уведоми го сър Родерик. — Бедните, трябва да се подложат на пластична операция, за да си променят лицата. Но някой е ровил из личните ми книжа.
— Не мислите ли, че може да сте ги сложили на друго място — в някое чекмедже или в друга папка. Кога ги видяхте за последен път?
— Преди около година работих с тях. Спомням си, че тогава намерих онези писма. Сега са изчезнали. Някой ги е взел.
— Не подозирате племенника си, Андрю, съпругата му или някой от прислугата. А какво ще кажете за дъщерята?
— Норма? Ами, бих казал, че е малко откачена. Искам да кажа, че тя може да е от тези клептомани, които взимат вещите на хората, без да знаят, че са го направили, но не мога да си я представя да рови из книжата ми.
— Тогава какво мислите?
— Ами, вие бяхте в къщата и я видяхте каква е. Всеки може да влезе и да излезе, когато пожелае. Не заключихме вратите. Никога не сме го правили.
— А заключвате ли вратата на стаята си например, когато отидете в Лондон?
— Никога не съм смятал, че е необходимо. Е, сега го правя, но каква полза? Твърде късно е. А и ключът е обикновен, и става на всички врати. Сигурно външен човек е влизал. Така стават кражбите в днешно време. Крадците си влизат посред бял ден, качват се по стълбите, влизат в която стая пожелаят, претършуват кутията с бижута, излизат навън и никой не ги вижда, нито пък се интересува кои са. Вероятно някакви рокери, битници или от онези модерните, както там се наричат и днешно време всички тези младежи с дълги коси и мръсни нокти. Виждал съм ги да се навъртат наоколо. Но човек не може да отиде и да им каже: „Кой, но дяволите, си ти?“ Трудно се познава, пола им, което е доста смущаващо. Къщата гъмжи от тях. Предполагам, че са приятели на Норма. По наше време не бихме допуснали подобно нещо. Но ако ги изгониш от къщата си, после току-виж си разбрал, че това е виконт Ендърсли или лейди Шарлот Марджорибанкс. В днешно време човек трудно може да се ориентира — и той замълча. — Поаро, вие сте единственият, който е в състояние да разнищи случая — старецът изпи последната глътка уиски и стана. — Е, това е. Всичко е във ваши ръце. Ще се заемете, нали?
— Да, ще направя каквото мога — отвърна Поаро.
На входната врата се позвъни.
— Младото момиче е — каза сър Родерик. — Точна до минутата. Чудесно, нали? Знаете ли, не мога да ходя из Лондон без нея. Сляп съм като прилеп. Не мога да пресичам улиците, защото не виждам.
— Не носите ли очила?
— Имам някъде едни, но те или ми се изхлузват от носа, или ги губя. Освен това не обичам очила. Никога не съм носил. Когато бях на шейсет и пет, можех да чета и без тях.
— Нищо не е вечно — отбеляза Еркюл Поаро.
Джордж въведе Соня. Изглеждаше много красива.
Поаро си помисли, че малко срамежливото ѝ държание много ѝ подхожда. Пристъпи към нея с галска учтивост.
— Enchante23, мадмоазел — поздрави я той и се наведе над ръката ѝ.
— Нали не съм закъсняла, сър Родерик? — обърна се Соня към стареца, като погледна през рамото на Поаро. — Не сте ме чакали. Надявам се, че не сте.
— Точна до минутата — отговори радостно сър Родерик. — Всичко е тип-топ.
Соня сякаш се поуспокои.
— Сигурно си пила хубав чай — продължи сър Родерик. — Нали ти казах да отидеш някъде и да пиеш хубав чай. Да си купиш кифличка или еклер, или каквото харесват в днешно време младите момичета. Вярвам, че си изпълнила нареждането ми.