Рестарик…
Андрю Рестарик и Клодия Рийс-Холанд. Имаше ли нещо между тях? Бяха ли техните отношения нещо повече от служебните между шеф и подчинен? Сякаш не. Рестарик се бе върнал в страната след дългогодишно отсъствие. Нямаше близки приятели и роднини. Беше обезпокоен и притеснен от характера и поведението на дъщеря си. Вероятно бе съвършено естествено да се обърне към изключително компетентната си секретарка и да я помоли да му съдейства да намери жилище за дъщеря си в Лондон. За нея е било естествено да предложи апартамента си, след като е търсила трето момиче. Третото момиче… Тази фраза бе научил от мисис Оливър и тя постоянно изплуваше в съзнанието му. Сякаш имаше и друго значение, което по някаква причина той не можеше да разбере.
Прислужникът му Джордж влезе в стаята и затвори дискретно вратата след себе си.
— Търси ви една млада дама, сър. Младата дама, която идва онзи ден.
Думите му като че ли прекалено добре се свързаха с мислите на Поаро, който стреснато се изправи на стола си.
— Младата дама, която дойде по време на закуска ли?
— О, не, сър. Имам предвид момичето, което пристигна за сър Родерик Хорсфийлд.
— А! — възкликна Поаро и повдигна вежди. Поканете я. Къде е тя?
— В стаята на мис Лемън, сър.
— Да, доведете я.
Соня не изчака Джордж да съобщи за нея. Влезе преди него в стаята с бързи и енергични стъпки.
— Беше трудно да се измъкна, но дойдох да ви кажа, че не съм взимала онези документи. Не съм откраднал нищо. Разбирате ли?
— Някой обвинил ли ви е? — попита Поаро. — Седнете, мадмоазел.
— Не искам да сядам. Имам много малко време. Само дойдох да ви кажа, че не отговаря на истината. Аз съм много честна и върша онова, което ми кажат.
— Разбирам. Твърдите, че не сте взимали никакви документи, материали или писма от дома на сър Родерик. Така ли?
— Да. И дойдох да ви го кажа. Той ми вярва. Той знае, че аз не бих направила подобно нещо.
— Добре тогава. Приемам изявлението ви.
— Мислите ли, че ще откриете тези документи?
— Занимавам се с други неща в момента — отвърна Поаро. — Документите на сър Родерик ще трябва да почакат.
— Той се тревожи. Много се тревожи. Има нещо, което не мога да му кажа, но ще го кажа на вас. Той губи разни неща. Не прибира документите си там, където после ги търси. Слага ги… как да се изразя… на странни места. О, зная. Подозирате мен. Всички ме подозират, защото съм чужденка. Защото идвам от друга страна и си мислят, че… мислят си, че крада секретни документи, както се разказва във вашите глупави английски истории за шпиони. Аз не съм такава. Аз съм интелектуалка.
— Аха. Добре е да го зная — каза Поаро и попита: — Има ли нещо друго, което желаете да ми кажете?
— Защо трябва да има?
— Човек никога не знае.
— За какви други случаи споменахте?
— Е, не искам да ви задържам. Сигурно днес е свободният ви ден.
— Да. Имам един ден в седмицата, в който мога да върша каквото пожелая. Мога да идвам в Лондон, мога да ходя в Британския музей.
— О да, както и в други музеи несъмнено.
— Така е.
— И в Националната галерия, за да разглеждате картини. А в хубав ден можете да отидете до Кенсингтън Гардънс или може би чак до Кю Гардънс.
Тя се скова… Хвърли му ядосан, питащ поглед.
— Защо казахте Кю Гардънс?
— Защото там има много красиви растения, дървета и храсти. Не бива да пропускате Кю Гардънс. Входната такса е много ниска. Струва ми се, че е едно или две пени. И срещу нея можете да видите тропически дървета, или да седнете на пейка и да почетете книга. — Той ѝ се усмихна обезоръжаващо и с интерес забеляза, че нейната неловкост нарасна. — Но не бива да ви задържам, мадмоазел. Сигурно трябва да посетите приятели от едно посолство.
— Защо казвате това?
— Нямам конкретна причина. Както казахте, вие сте чужденка и е напълно възможно да имате приятели в посолството на страната ви.
— Някой ви е казал тези неща. Някой е отправил обвинение срещу мен! Казвам ви, че той е глупав стар човек, който си забутва документите. Това е всичко! Той не знае нищо важно. Няма никакви секретни документи или материали. Никога не е имал.