— Не мислите какво говорите. Времето минава, но някога той беше важна личност и знаеше важни тайни.
— Опитвате се да ме сплашите.
— Не, не. Не съм толкова мелодраматичен.
— Мисис Рестарик. Тя ви е наговорила тези неща. Не ме обича.
— Не ми е казвала подобно нещо.
— Е, и аз не я обичам. Тя е този тип жени, на които не вярвам. Мисля, че тя има тайни.
— Наистина ли?
— Да, мисля, че има тайни от мъжа си. Сигурна съм, че ходи в Лондон и на други места, за да се среща с чужди мъже. Във всеки случай поне с един.
— Много интересно — отбеляза Поаро. — Смятате, че се среща с друг мъж?
— Да. Тя ходи в Лондон много често и не вярвам, че винаги казва на мъжа си. Сигурно го заблуждава, че ходи на пазар, за да си купува разни неща. Всякакви неща. Той е зает в кантората и не се замисля защо жена му ходи в Лондон. Тя е повече в града, отколкото в провинцията. А се преструва, че много обича да се занимава с градината.
— Нямате ли представа кой е мъжът, с който се среща?
— Откъде да знам? Не я следя. Мистър Рестарик не е подозрителен човек. Вярва на жена си. Мисли си, че тя винаги ходи по работа. Освен това ми се струва, че се тревожи за дъщеря си.
— Да, очевидно е обезпокоен за дъщеря си. Какво знаете за нея? Добре ли я познавате?
— Не я познавам много добре. Ако ме питате какво мисля… ами ще ви кажа. Мисля, че е луда.
— Мислите, че е луда? Защо?
— Понякога говори странни неща. Вижда неща, които ги няма.
— Вижда неща, които ги няма?
— Хора, които не са там. Понякога е много развълнувана, а друг път изглежда като че ли сънува. Говорите ѝ, а тя не чува. Не отговаря. Мисля, че има хора, които тя желае да са мъртви.
— Имате предвид мисис Рестарик?
— И баща си. Гледа го, като че ли го мрази.
— Защото и двамата се опитват да попречат на женитбата ѝ с младежа, който си е избрала?
— Да. Не искат това да стане. Прави са, разбира се, но тя се ядосва. Някой ден — добави Соня, като весело поклати глава, — мисля, че тя ще се самоубие. Надявам се, че няма да направи нещо толкова глупаво, но така постъпва човек, който е силно влюбен — тя повдигна рамене. — Е, аз сега тръгвам.
— Кажете ми още нещо. Мисис Рестарик носи ли перука?
— Перука? Откъде да знам? — тя се замисли за момент. После отговори: — Май да. Удобна е за пътуване. А е и модерно. Понякога и аз си слагам. Една зелена. Или поне преди го правех. Сега си тръгвам — повтори тя и излезе.
Глава шестнадесета
— Днес имам много работа — обяви Еркюл Поаро, когато на другата сутрин стана от масата за закуска и отиде при мис Лемън. — Трябва да направя някои запитвания. Свършихте ли необходимите разследвания, уредихте ли ми срещите, свързахте ли се, с когото трябваше?
— Естествено — отговори мис Лемън. — Всичко е тук — и тя му подаде малко куфарче.
Поаро прегледа набързо съдържанието му и кимна с глава.
— Винаги мога да разчитам на вас, мис Лемън — отбеляза той със задоволство. — C’est fantastique29!
— Наистина, мосю Поаро, не виждам нищо фантастично. Дадохте ми нареждания и аз ги изпълних. Напълно естествено.
— Хм. Не е толкова естествено — каза Поаро. — Често давам нареждания на електротехниците, на тези от службата за газ, на мъжа, който идва да поправя разни работи, а те винаги ли ги изпълняват? Рядко, много рядко.
Той излезе в коридора.
— По-дебелото ми палто, Джордж. Мисля, че настъпват есенните студове.
Надникна отново в стаята на секретарката си.
— Между другото, какво мислите за младата жена, която ме посети вчера?
Мис Лемън тъкмо беше поставила пръсти върху клавишите на пишещата машина и отговори с една дума:
— Чужденка.
— Да, да.
— Несъмнено чужденка.
— Нещо друго да ви е направило впечатление?
Мис Лемън се замисли.
— Нямах възможност да я преценя — после колебливо добави: — Изглеждаше разстроена от нещо.
— Да. Виждате ли, подозират я в кражба. Не на пари, а на документи, принадлежащи на работодателя ѝ.
— Боже мой. Важни ли са?
— Много вероятно. Но е напълно възможно да не липсват.
— Е, добре — каза мис Лемън и му хвърли онзи поглед, с който винаги изразяваше желанието си да се отърве от него, за да се захване с работата си. — Винаги съм смятала, че е добре да познаваш човека, който наемаш, а още по-добре е, ако е англичанин.
Еркюл Поаро излезе. Първата му цел беше „Бороудин Меншънс“. Взе такси. Влезе в двора на блока, за да го разгледа. Пред единия вход стоеше униформен портиер, който си свирукаше весела мелодия. Когато Поаро го приближи, портиерът се извърна очаквателно към него:
— Да, сър?