Мистър Макфарлън остави настрана дискретността си.
— Имаше няколко оплаквания, но най-вече от възрастни хора.
Еркюл Поаро направи многозначителен жест.
— Падаше си по бутилката, сър, а и компанията ѝ беше доста съмнителна. От време на време създаваха неприятности.
— Имаше ли слабост към мъжете?
— Е, не бих искал да го коментирам.
— Да, да, разбирам, но човек се досеща.
— Не беше много млада.
— Външният вид много често подвежда. На колко години беше според вас?
— Трудно е да се каже. Четирийсет, четирийсет и пет. — После добави: — Знаете ли, здравето ѝ не беше добро.
— Разбрах това.
— Несъмнено пиеше твърде много. После се чувстваше много потисната. Беше загрижена за здравето си. Постоянно ходеше по лекари, но не им вярваше. Дамите понякога си втълпяват, особено на тази възраст… мислеше, че има рак. Сигурна беше. Лекарят я уверяваше, че няма, но тя не му вярваше. На предварителното следствие той потвърди, че е била здрава. Е, човек всеки ден чува подобни неща. Нави си го на пръста и един ден… — Той кимна.
— Много тъжно — отбеляза Поаро. — Имаше ли приятели сред наемателите в блока?
— Не. Виждате ли, тази сграда не предразполага към създаване на приятелства. Повечето хора работят.
— Помислих си за мис Клодия Рийс-Холанд. Чудя се дали са се познавали?
— Мис Рийс-Холанд? Не, не мисля. О, искам да кажа, че вероятно са се срещали, разговаряли са в асансьора, нещо такова. Но не мисля, че са имали по-близки контакти. Виждате ли, от различни поколения са. Имам предвид… — Мистър Макфарлън изглеждаше малко объркан.
Поаро се зачуди защо и подметна:
— Мисля, че едно от момичетата, което дели апартамента с мис Холанд е познавало мисис Шарпантие. Мис Норма Рестарик.
— Така ли? Не знаех. Тя отскоро е тук и слабо я познавам. Изглежда доста уплашена млада дама. Според мен неотдавна е завършила училище. Има ли още нещо, което мога да направя за вас, сър?
— Не, благодаря ви. Бяхте много любезен. Чудя се дали е възможно да разгледам апартамента. Само, за да мога да кажа… — Поаро замълча, като не уточни какво да може да каже.
— Ами, нека да проверя. Някой си мистър Травърс го е наел. Той по цял ден е в града. Да, да, ако искате, ще дойда с вас, сър.
Те се качиха на седмия етаж. Когато мистър Макфарлън пъхаше ключа в бравата, една от цифрите на номера падна и едва не се удари в лачените обувки на Поаро. Той се дръпна и се наведе да я вдигне. Постави я много внимателно на мястото ѝ.
— Тези номера са се разхлабили — отбеляза той.
— Много съжалявам, сър. Ще се обадя да ги оправят. Да, от време на време се разхлабват. Е, ето го.
Поаро влезе в дневната. В момента изглеждаше съвсем безлична. Тапетите, които покриваха стените, имитираха светъл фурнир. Мебелите бяха обикновени, но удобни. Единствените предмети, които внасяха някаква лична атмосфера бяха няколко книги и един телевизор.
— Виждате ли, всички апартаменти са почти обзаведени — поясни мистър Макфарлън. — Не е нужно наемателите да донасят свои неща, освен ако не пожелаят. Ние много се грижим за хората, които живеят тук.
— Десенът на тапетите еднакъв ли е навсякъде?
— Не напълно. Хората изглежда харесват цвета на светлия фурнир. Подходящ фон за картини. Различни са обаче стенните пана срещу вратата. Разполагаме с разнообразни пана, от които могат да си избират. В комплекта са включени десет вида — произнесе с известна гордост мистър Макфарлън. — Има едно японско, много артистично, не мислите ли? Имаме едно друго, което е като английска градина, едно много впечатляващо с птици, едно с дървета, с Арлекин с интересен абстрактен ефект — линии и кубове в контрастни цветове и така нататък. Всички са рисувани от добри художници. Мебелите навсякъде са еднакви. Има два цвята. Разбира се, хората могат да добавят каквото пожелаят, но обикновено не го правят.
— Повечето от тях като че ли не са домошари — предположи Поаро.
— Не, по-скоро приличат на прелетни птици. Някои са доста ангажирани и държат на комфорта и добрата канализация, но не обръщат внимание на украсата. Въпреки че сме имали един-двама от типа „направи си сам“, които от наша гледна точка не са много подходящи. В договора трябваше да сложим клауза, според коя го те трябва да възстановят нещата така, както са ги заварили или да платят за възстановяването им.
Доста се бяха отдалечили от темата за смъртта на мисис Шарпантие. Поаро се доближи до прозореца.
— От тук ли беше? — промърмори деликатно гой.
— Да. От този прозорец. Левият. Има и балкон.
Поаро погледна надолу и отбеляза:
— Седем етажа. Доста е високо.
— Да. За щастие смъртта е настъпила мигновено. Разбира се, може да е било и нещастен случай.
Поаро поклати глава.
— Мистър Макфарлън, не говорите сериозно. Сигурно е било нарочно.
— Е, на човек винаги му се иска да допусне по-безобидната възможност. Боя се, че тя не беше щастлива.
— Благодаря — каза Поаро, — за изключителната ви любезност. Ще мога да обрисувам много ясно картината на роднините ѝ във Франция.
Собствената му представа обаче съвсем не беше толкова ясна, колкото би искал. До момента нищо не подкрепяше хипотезата му, че смъртта на Луиз Шарпантие има важно значение. Замислено повтори малкото и име. Луиз… Защо това име му навяваше нещо познато? Той поклати глава. Благодари на мистър Макфарлън и си тръгна.