Поаро се прибра вкъщи. Мис Лемън му поднесе писма за подпис и се оттегли, когато той ги подписа. Джордж внимателно му сервира omellette fines herbes32 и гарнитура. След обяда, когато Поаро се нагласи в креслото си с чаша кафе до лакътя, телефонът иззвъня.
— Мисис Оливър, сър — обяви Джордж. Вдигна телефона и го премести до него.
Поаро пое неохотно слушалката. Нямаше желание да говори с мисис Оливър. Чувстваше, че тя ще го принуди да направи нещо, което не желае.
— Мосю Поаро?
— C’est moi33.
— Какво правите? Какво свършихте?
— Седя си в креслото — отвърна Поаро. — И мисля.
— И само това? — мисис Оливър очевидно не беше доволна.
— Важно е — увери я Поаро. — Дали ще успея или не, не зная.
— Но трябва да откриете момичето. Вероятно е била отвлечена.
— Така изглежда — каза Поаро. — С обедната поща получих писмо от баща ѝ, в което ме моли спешно да го посетя, за да му съобщя докъде съм стигнал.
— Е, и докъде стигнахте?
— За момента доникъде — призна си Поаро.
— Наистина, мосю Поаро, трябва да се стегнете.
— Вие също!
— Какво искате да кажете с „вие също“?
— Притискате ме.
— Защо не отидете на онова място в Челси, където ме удариха по главата?
— За да ме ударят и мен по главата ли?
— Просто не ви разбирам — възмути се мисис Оливър. — Помогнах ви, като намерих момичето в кафенето. Поне така казахте.
— Зная, зная.
— А какво стана с жената, която се е хвърлила от прозореца? Научихте ли нещо?
— Да, направих запитвания.
— Е и?
— Нищо. Една от многото жени, които като млади са привлекателни, имат любовни авантюри, страстни са и се отдават на още повече авантюри, но после привлекателността им намалява, стават нещастни и започват да пият твърде много. Внушават си, че имат рак или някакво фатално заболяване, така че накрая, отчаяни и самотни, се хвърлят от някой прозорец.
— Казахте, че смъртта ѝ е била важна, че е означавала нещо.
— Трябваше да е така.
— Нима! — и мисис Оливър затвори, защото нямаше повече какво да каже.
Поаро се облегна назад в креслото, доколкото можа, защото то имаше права облегалка, махна на Джордж да прибере чашката от кафето и телефона и се отдаде на размисъл за онова, което знае и не знае. Заговори на глас, за да изясни мислите. Припомни си трите философски въпроса:
— Какво зная? На какво мога да се надявам? Какво трябва да направя?
Не беше сигурен дали ги подреди правилно, нито пък дали бяха подходящите въпроси, но се размисли върху тях.
— Може би съм твърде стар — измърмори Еркюл Поаро с дълбоко отчаяние. — Какво зная!
Установи, че знае прекалено много. За момента остави този въпрос настрани.
— На какво мога да се надявам? Е, човек винаги се надява.
Той можеше да се надява на блестящия си ум. Много по-добър от всеки друг. Рано или късно щеше да стигне до отговора на въпроса, заради който се чувстваше неудобно, че още не разбира.
— Какво трябва да направя?
Е, това знаеше. Трябваше да посети мистър Андрю Рестарик, който очевидно беше обезпокоен за дъщеря си и несъмнено щеше да обвини Поаро, че до момента не е направил нищо, за да върне дъщеря му. Поаро го разбираше и споделяше гледната му точка, но му беше крайно неприятно, че трябва да се представи в такава неблагоприятна светлина. Другата възможност бе да набере един телефонен номер и да попита за последните новини.
Но преди да го стори, той се върна отново към въпроса, който бе оставил настрани.
— Какво зная?
Знаеше, че галерията „Уедърбърн“ беше под подозрение. Досега действията им не бяха попадали под ударите на закона, но изглежда нямаше да се поколебаят да измамят невежи милионери, като им продадат картини със съмнителна оригиналност.
Припомни си мистър Боскум с неговите пухкави бели ръце и многобройни зъби, и реши, че не му харесва. Определено приличаше на човек, който се занимава с мръсни дела, въпреки че несъмнено умееше да се пази удивително добре. Този факт вероятно ще му бъде от полза, защото е възможно да го свърже с Дейвид Бейкър. После идваше самият Дейвид Бейкър, Паунът. Какво знаеше за него? Бяха се срещнали, разговаряли и Поаро си бе съставил определено мнение за него. Би се заел с нечестна сделка, ако от нея паднеха пари, би се оженил за богата наследница, заради парите ѝ, а не по любов, вероятно може да бъде купен. Да, той може да бъде купен. Очевидно Андрю Рестарик мислеше така и беше прав. Освен ако…