Поаро се замисли за Андрю Рестарик и насочи разсъжденията си по-скоро към портрета му, висящ на стената, отколкото към самия човек. Спомни си волевите черти, издадената брадичка, излъчването на решителност и твърдост. После се замисли за първата мисис Андрю Рестарик. Плътно стиснатите ѝ устни… Може би ще трябва да отиде отново в Кросхеджис и да разгледа портрета ѝ, защото там можеше да открие някакво указание за Норма. Норма — не, все още не биваше да мисли за нея. Какво друго имаше там?
Там беше и Мери Рестарик, за която момичето Соня каза, че сигурно има любовник, защото много често ходи в Лондон. Обмисли думите ѝ, но реши, че Соня не е права. Според него много по-вероятно бе мисис Рестарик да посещава Лондон, за да разглежда имоти, които евентуално да купи. Луксозни апартаменти, къщи в Мейфеър, вътрешно обзавеждане, всички онези неща, които човек с много пари може да купи в един голям град.
Пари… стори му се, че разсъжденията му в крайна сметка стигаха до едно и също нещо — пари. Колко важно нещо бяха парите. В този случай бяха замесени много пари. Те не биеха веднага на очи, но все пак имаха значение. Играеха своята роля. За сега нямаше нищо, което да потвърди подозрението му, че трагичната смърт на мисис Шарпантие е дело на Норма. Нямаше никакво доказателство, нито мотив. Все пак му се струваше, че безспорно има връзка. Момичето му бе казало, че „вероятно е извършило убийство“. Тази смърт се бе случила ден-два преди тя да го посети, при това в сградата, в която живееше. Прекалено голямо съвпадение на събития, за да нямат връзка помежду си. Замисли се върху мистериозното заболяване на Мери Рестарик. Изглеждаше твърде просто и класическо. Случай на отравяне, в който отровителят е… трябва да е от дома. Дали Мери Рестарик не се бе отровила сама, дали съпругът ѝ не се бе опитал да я отрови, дали Соня не бе ѝ дала отровата, а Норма е изкупителната жертва? Еркюл Поаро трябваше да си признае, че логически всичко сочеше Норма за възможния извършител.
— Tout de mejne34 — каза Поаро, — след като не мога да открия нищо, eh bien, логиката скача от прозореца.
Той въздъхна, стана и нареди на Джордж да му повика такси. Трябваше да се съобрази с желанието на Андрю Рестарик.
Глава деветнадесета
Днес Клодия Рийс-Холанд не беше в кантората. Една възрастна жена посрещна Поаро. Уведоми го, че мистър Рестарик го очаква и го въведе в кабинета.
— Е? — Рестарик едва изчака Поаро да прекрачи прага. — Е, какво ново за дъщеря ми?
— Засега нищо — разпери ръце Поаро.
— Но вижте, човече, трябва да има нещо, някаква улика. Не може едно момиче да изчезне като дим.
— Момичетата са го правили и ще продължат да го правят.
— Няма да пожаля средства, разбирате ли, никакви средства. Аз… не мога повече така. — Изглеждаше съвсем объркан. Беше отслабнал, а зачервените му очи издаваха, че е прекарал безсънни нощи.
— Зная колко сте нетърпелив, но ви уверявам, че направих всичко възможно да я открия. Тези неща, за съжаление, не стават бързо.
— Може би е загубила паметта си или… или може… искам да кажа, че може да е болна.
Поаро знаеше какво имаше предвид с изречението, което прекъсна по средата. Рестарик щеше да каже: „Може би тя е мъртва“.
Той седна от другата страна на бюрото.
— Повярвайте ми, споделям вашата загриженост и отново ще ви повторя, че резултатът би бил много по-бърз, ако се обърнете към полицията.
— Не! — Думата избухна като експлозия.
— Те имат много по-големи възможности, повече начини за издирване. Уверявам ви, не става въпрос за пари. Парите не могат да ви дадат резултата, който може да даде една високоефективна организация.
— Човече, няма смисъл да ми говорите толкова успокояващо. Норма е моя дъщеря. Единствената ми дъщеря, моя кръв и плът.
— Сигурен ли сте, че ми казахте всичко… всичко за дъщеря ви?
— Какво още бих могъл да ви кажа?
— Вие ще решите, не аз. Например, в миналото имало ли е някакви неприятни събития?
— Какви? Какво имате предвид, човече?
— Някакво душевно заболяване.
— Мислите, че… че…
— Откъде да зная? Как мога да зная?
— Аз пък откъде да зная? — възкликна горчиво Рестарик — Какво зная аз за нея? Толкова години… Грейс беше сурова жена, която нито забравяше, нито прощаваше лесно. Понякога мисля… мисля, че тя не беше подходяща да възпитава Норма.
Той стана, разходи се напред-назад из стаята и отново седна.
— Аз, разбира се, не трябваше да напускам жена си. Зная го. Оставих я сама да се грижи за детето. Но предполагам, че тогава съм си намирал извинения. Грейс имаше чудесен характер и обичаше Норма. Превъзходен настойник за детето. Но така ли беше? Наистина ли бе подходяща? От някои писма, които Грейс ми пишеше, сякаш струеше гняв и отмъщение. Е, предполагам, че е нормално. Но през всичките тези години аз бях далеч. Трябвало е да се връщам, да се връщам по-често, за да виждам какво става с детето. Лош късмет. О, сега няма полза от разкаяние. — Той рязко обърна глава и продължи: — Да. Когато се видях с Норма, наистина поведението ѝ ми се стори истерично и недисциплинирано. Надявах се, че двете с Мери ще… ще се разберат след време, но трябва да си призная, че понякога се съмнявам дали дъщеря ми е съвсем нормална. Реших, че ще бъде по-добре за нея да си намери работа в Лондон и да се връща вкъщи за уикендите, а не да ѝ налагам непрекъснато компанията на Мери. Е, излиза, че всичко съм объркал. Но къде е тя, мосю Поаро? Мислите ли, че е загубила паметта си? Чувал съм за такива неща.