За Поаро обаче въпросът кой е дал отровата на Мери Рестарик съвсем не беше решен. Самият Рестарик вярваше, че е дъщеря му…
Но Поаро се колебаеше…
Прехвърли на ум хипотезата за Соня. Какво правеше в къщата? Защо е дошла тук? Вече бе влязла под кожата на сър Родерик и вероятно нямаше желание да се върне в страната си. Може би целта ѝ беше просто да се омъжи. Всеки ден възрастни мъже на годините на сър Родерик се женят за красиви млади момичета. В този смисъл Соня би се наредила. Сигурно обществено положение и скорошно овдовяване с подсигурен добър доход. Или пък целите ѝ бяха съвършено различни? Дали не бе отишла в Кю Гардънс с липсващите документи на сър Родерик, сложени между страниците на книгата?
Дали Мери Рестарик не бе започнала да я подозира? Да подозира лоялността ѝ, действията ѝ, къде ходи през почивните си дни и с кого се среща? И тогава Соня ѝ е дала отрова, която в малки дози се натрупва и не би предизвикала съмнение за друго, освен за обикновен гастроентерит.
За момент остави настрана мислите си за обитателите на Кросхеджис.
Върна се в Лондон и се съсредоточи върху трите момичета, които деляха един апартамент.
Клодия Рийс-Холанд, Франсес Кари, Норма Рестарик. Клодия Рийс-Холанд, дъщеря на известен депутат, богата, способна, добре образована, красива, първокласна секретарка. Франсес Кари, дъщеря на провинциален адвокат, артистична натура, известно време посещавала театрално училище, после отишла в Слейд, и него зарязала, за кратко време работила към художествен съвет, сега ангажирана от една художествена галерия. Печели добре. Поддържа връзки с бохеми. Познава младежа Дейвид Бейкър, но очевидно не е нищо повече от обикновено познанство. Дали не е влюбена в него? Поаро си помисли, че той е от този тип младежи, които са ненавиждани от родителите, върхушката в обществото и полицията. Не можеше да разбере с какво привличаха момичетата от добрите семейства. Но трябваше да признае, че е така. Какво бе неговото мнение за Дейвид?
Красиво момче, безочливо и весело, което бе видял за първи път на горния етаж на Кросхеджис, изпълняващ поръчка на Норма (или разузнаващ за собствени цели, кой знае?). Видя го отново, когато го качи в колата си. Младеж с характер, който наистина излъчваше способността да постигне онова, което пожелае. И все пак имаше една неприятна страна. Поаро взе един от документите на масичката до него и го проучи. Лошо минало, въпреки че не съвсем криминално. Дребни измами в гаражи, хулигански прояви, два пъти условно осъждан. Тези неща като че ли бяха модерни и не попадаха в представите на Поаро за зло. Бил е обещаващ художник, но се е провалил — от онези, които не се хващат на постоянна работа. Суетен, горд, един самовлюбен паун. Беше ли нещо повече? Поаро се замисли.
Протегна ръка и взе лист хартия, на който бе нахвърлян разговора между Норма и Дейвид в кафенето, по-скоро онова, което мисис Оливър си спомняше. „Колко ли е достоверно?“ — запита се Поаро. Поклати недоверчиво глава. Човек никога не знае в кой момент въображението на мисис Оливър ще се развихри. Момчето беше ли влюбено в Норма, наистина ли искаше да се ожени за нея? За нейните чувства нямаше никакви съмнения. Той ѝ беше предложил женитба. Дали Норма имаше собствени пари? Беше дъщеря на богат човек, но то не е същото. Поаро изсумтя раздразнено. Беше забравил да се поинтересува какви са условията на завещанието на първата мисис Рестарик. Разрови документите. Не, мистър Гоуби, разбира се, не беше забравил. Очевидно приживе мисис Рестарик е била добре осигурена от съпруга си. Имала е и малък собствен доход, около хиляда лири годишно. Всичко, което притежаваше бе оставила на дъщеря си. Поаро си помисли, че то едва ли бе достатъчен мотив за женитба. Вероятно, като единствено дете, тя щеше да наследи много пари след смъртта на баща си, но не беше сигурно. Баща ѝ би могъл да ѝ остави съвсем малко, ако не одобри мъжа, с когото сключи брак. Поаро реши, че в такъв случай Дейвид наистина я обича, след като иска да се ожени за нея. И все пак… Поаро поклати глава. Случваше му се вече за пети път. Всички тези неща не се връзваха, не формираха задоволителна версия. Спомни си бюрото на Рестарик и чекът, който той бе попълнил… очевидно, за да купи младежа… а младежът, нямаше нищо против. Отново несъвпадение. Чекът със сигурност бе приготвен за Дейвид Бейкър и бе за голяма сума, наистина голяма. Подобна сума би изкушила всеки безпаричен младеж с непочтен характер. И все пак предишния ден той ѝ бе предложил да се оженят. Разбира се, то би могло да бъде част от играта, ход, който би вдигнал цената, която иска. Поаро си спомни как Рестарик седеше със здраво стиснати устни. Сигурно много обичаше дъщеря си, щом бе съгласен да плати такава голяма сума. А и може би се страхуваше, че момичето бе твърдо решено да се омъжи за избраника си.