Мислите му се върнаха на Клодия. Клодия и Андрю Рестарик. Чиста случайност ли бе, че тя му е станала секретарка? Може да има връзка между тях. Клодия. Замисли се за нея. Три момичета в апартамента, в апартамента на Клодия Рийс-Холанд. Тя е тази, която официално го е наела ѝ го дели първо с приятелка — момиче, което познава, а после с още едно момиче, третото момиче. „Третото момиче“ — повтори си Поаро. Да, всичко се свеждаше до нея. Третото момиче. Ето до къде стигна накрая. Там, където трябваше да стигне. Там, докъдето го доведоха разсъжденията върху версията му. До Норма Рестарик.
Момичето, което бе дошло за съвет, когато закусваше. Момичето, на чиято маса в кафенето седна и което малко преди това бе яло боб на фурна с младежа, който обичаше. (Отбеляза, че обикновено се среща с нея по време на хранене.) И какво си мислеше за нея? Първо, какво другите хора мислеха за нея? Рестарик я обичаше и бе разтревожен и уплашен до отчаяние за нея. Той не само подозираше, а очевидно бе съвсем сигурен, че тя се бе опитала да отрови новата му съпруга. Беше се консултирал с лекар за здравословното състояние на дъщеря си. Поаро изпита непреодолимо желание да си поговори с този лекар, но се съмняваше, че би научил нещо. Лекарите бяха много сдържани в разкриването на професионалната си информация, освен пред най-близките, например родителите. Но Поаро можеше много добре да си представи какво бе казал лекарят. Бил е много предпазлив, както обикновено са докторите. Мънкал е, запъвал се е и вероятно е споменал за лечение. Сигурно не е наблегнал на определението „душевно разстройство“, но го е предположил или намекнал. Всъщност дълбоко в себе си е бил убеден, че става дума за това. Но също така добре е познавал поведението на истеричните момичета и е знаел, че понякога те вършат постъпки, които всъщност не са предизвикани от душевно разстройство, а от настроението, емоциите, ревността и истерията. Лекарят едва ли е бил психиатър или невролог, по-скоро е бил интернист, който не би рискувал да поставя диагноза, в която не е сигурен, но за всеки случай би предложил някои мерки. Да започне някъде работа, например в Лондон, а по-нататък евентуално да бъде лекувана от специалист.
А какво мислеха останалите за Норма Рестарик? Клодия Рийс-Холанд? Той не знаеше. За Клодия бе научил твърде малко. Тя можеше да пази тайна и със сигурност не би ѝ убягнало онова, което я интересува. Не бе показала, че иска да изгони момичето, както би постъпила, ако се боеше, че то е психически болно. Едва ли Клодия и Франсес са обсъждали този въпрос, след като Франсес така невинно е пропуснала факта, че Норма не се е прибрала след уикенда. Клодия се е ядосала от това. Възможно бе тя да има по-важно място в схемата, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Поаро отбеляза, че тя е умна и делова. Върна се на Норма. За пореден път се върна на третото момиче. Къде бе мястото ѝ в схемата. Това място щеше да свърже всички факти. „Офелия?“ — запита се той. Но и за нея имаше две мнения, точно както и за Норма. Беше ли Офелия луда или се правеше на такава? Актрисите ги деляха по това как пресъздават тази роля… или може би режисьорите? Нали те дават идеите. Луд ли беше Хамлет или нормален? Преценете сами. Офелия луда ли бе или с ума си?
Дори и в мислите си Рестарик не би използвал думата „луда“ за дъщеря си. Всички предпочитаха да използват термина „душевно разстройство“. Другата дума, която бе използвана за Норма, бе „побъркана“. „Тя е малко побъркана“, „Не е съвсем наред“, „Малко е смахната, ако разбирате какво имам предвид“. Клюкарките добри съдници ли са? Поаро реши, че може и да са. В Норма наистина имаше нещо странно, но то можеше да се дължи на съвсем различна причина. Спомни си впечатлението, което му направи, когато нахълта в стаята. Едно съвременно момиче, модерно, приличащо на много други момичета. Коса, спусната до раменете, размъкнати дрехи, къса пола. Със старомодните си възгледи той я възприе като голямо момиче, което се прави на дете.
„Съжалявам, но сте твърде стар.“
Може би е истина. Беше я погледнал с очите на възрастен, без възторг. За него тя бе просто едно момиче, което очевидно нямаше желание да се хареса и бе лишена от кокетство. Едно момиче без усещане за собствената си женственост — нямаше очарование, тайнственост, съблазняване. Нямаше какво да предложи, освен, може би, само секс. Ето защо тя вероятно бе права като го набеди, че е стар. Той не бе в състояние да ѝ помогне, защото не я разбираше, защото не можеше да я възприеме. Изразходва много усилия за нея, но до къде бе стигнал? Какво бе направил за нея от момента, в който дойде да го моли? Отговорът дойде бързо. Беше я опазил. Поне това успя, ако разбира се, тя се нуждаеше от опазване. Ето къде беше проблемът. Имаше ли нужда да бъде пазена? Онова безсмислено признание. По-скоро изявление, отколкото признание: „Мисля, че може би съм извършила убийство“.