Докторът изреди имената на пет вестника.
— Кога е напуснала?
— Тази сутрин. В десет и половина.
— Точно така. След като е прочела вестниците. Оттук можем да започнем. Обикновено кой вестник чете?
— Струва ми се, че нямаше особено предпочитание. Ту един, ту друг, а понякога всички. Случваше се и само да им хвърли един поглед.
— Е, не бива да губя време в приказки.
— Мислите, че е видяла обява. Нещо такова ли?
— Какво друго обяснение може да има? Дочуване. Сега не мога да ви кажа повече. Трябва да издиря въпросната обява и после да действам бързо — той затвори телефона и се обърна към секретарката си: — Мис Лемън донесете ми двата вестника, Морнинг Нюз и Дейли Комет. Изпратете Джордж да купи всички останали.
Той разгърна вестниците на страниците за лични обяви и внимателно започна да ги чете. Едновременно с това продължи да размишлява.
Ще стигне навреме, трябва да стигне навреме… Вече имаше едно убийство. Скоро щеше да се случи още едно. Но той, Еркюл Поаро, ще го предотврати… Ако стигне навреме… Той беше Еркюл Поаро — отмъстителят за невинните. Не каза ли (а хората му се изсмяха): „Не приемам убийството“. Недооцениха думите му, а не биваше. Просто изложи факта, без да влага мелодраматичност. Той наистина не приемаше убийството.
Джордж пристигна с куп вестници.
— Всички са от тази сутрин, сър.
Поаро погледна към мис Лемън, която стоеше наблизо в очакване на нарежданията му.
— Прегледайте тези, които аз вече разгледах, в случай, че съм пропуснал нещо.
— Имате предвид колонката с лични обяви:
— Да. Помислих си, че може би ще открия името Дейвид. Или име на момиче — галено име или прякор. Не биха използвали името Норма. Вероятно зов за помощ или покана за среща.
Мис Лемън взе послушно вестниците, но излъчваше недоволство. Това не ѝ влизаше в задълженията, но за момента той не можеше да ѝ даде друга работа. Поаро разтвори Морнинг Кроникъл. В него имаше най-много обяви, цели три колони. Наведе се над разтворените страници. Една дама искаше да си продаде коженото палто… Търсеха се спътници за пътуване с кола в чужбина… Чудесна вила за продан… Пансионери… Деца със забавено развитие… Домашно приготвени шоколадени бонбони… „Джулия. Никога няма да те забравя. Винаги твой.“ Нещо такова търсеше. Замисли се, но продължи. Мебели от времето на Луи XV… Търси се жена на средна възраст за работа в хотел… „Имам ужасни неприятности. Трябва да те видя. Непременно ела точно в 4.30 в апартамента. Парола Голиат.“
Излезе в коридора и извика:
— Джордж, такси.
В този момент на вратата се позвъни. Той си облече палтото и излезе в коридора точно, когато Джордж отваряше входната врата и се сблъска с мисис Оливър. Тримата се сбутаха в тесния коридор.
Глава двадесет и втора
Франсес Кари, държейки голяма чанта в ръка, вървеше по Мандевил Роуд и бъбреше с една приятелка, която срещна на ъгъла. Беше се отправила към „Бороудин Меншънс“.
— Наистина, Франсес, в този блок си сякаш в затвора „Уормуъд Скръбс“ или някой като него.
— Глупости, Айлийн. Уверявам те, че апартаментите са страшно удобни. Имам късмет. А и Клодия е чудесна съквартирантка. Никога не те притеснява. Имаме и чудесна прислужничка. Апартаментът наистина се поддържа добре.
— Само двете ли сте? Забравих. Май имаше и трето момиче?
— О, тя като че ли ни заряза.
— Искаш да кажеш, че не си плаща наема?
— Не, с него всичко е наред. Струва ми се, че има някаква любовна история.
Айлийн загуби интерес. Гаджетата винаги създаваха проблеми.
— Сега откъде се връщаш?
— От Манчестър. Подреждах изложба. Има голям успех.
— Наистина ли заминаваш за Виена следващия месец?
— Да. Всичко е уредено. Ще бъде забавно.
— Не се ли страхуваш, че могат да откраднат някои картини?
— О, всичките са застраховани — отвърна Франсес. — Поне тези, които са наистина ценни.
— Как мина изложбата на твоя приятел Питър?
— Боя се, че не много добре. Но в „Ди Артист“ излезе положителна статия от един критик, а това е важно.
Франсес зави към „Бороудин Меншънс“, а приятелката ѝ продължи надолу по улицата към малките къщички, които приличаха на кутийки. Франсес каза „добър вечер“ на портиера и се качи с асансьора на шестия етаж. Тръгна по коридора, като си тананикаше.
Пъхна ключа в бравата на апартамента. В антрето беше тъмно. Клодия щеше да се върне от кантората едва след час и половина. Но в дневната светеше, а вратата бе леко открехната.
— Лампите светят — каза си тя на глас, — странно.
Остави голямата си чанта, съблече палтото си, бутна вратата на дневната и влезе…