Замръзна на мястото си. Устата ѝ се отвори и затвори. Тялото ѝ се вдърви. Очите ѝ се втренчиха във фигурата, просната на пода. После бавно вдигна очи към огледалото на стената, в което се отразяваше скованото ѝ от ужас лице…
Пое дълбоко въздух. Моментната парализа отмина. Тя отметна назад глава и закрещя. Спъна се в чантата си, оставена на пода в антрето, ритна я и изхвърча навън. Хукна по коридора и започна неистово да блъска по вратата на съседния апартамент.
Отвори ѝ една възрастна жена.
— Какво, за Бога…
— Там има мъртвец… има мъртвец. Мисля, че го познавам… Дейвид Бейкър. Лежи на пода… Стори ми се, че е бил намушкан… сигурно е намушкан. Има кръв… навсякъде.
Тя започна истерично да плаче. Мис Джейкъбс пъхна в ръката ѝ чаша и каза:
— Изпийте това и останете тук.
Франсес послушно я изпи. Мис Джейкъбс бързо прекоси коридора и влезе в съседния апартамент. Вътре светеше. Вратата на дневната бе широко отворена и тя мина през нея.
Не беше от жените, които пищят. Стоеше със здраво стиснати устни.
Онова, което видя, приличаше на кошмар. На пода лежеше красив младеж, с широко разперени ръце, а кестенявата му коса се бе разпиляла по раменете. Носеше тъмночервено кадифено сако, а бялата му риза беше подгизнала от кръв…
Веднага усети присъствието на друг човек в стаята. Едно момиче стоеше, опряло гръб в стената. Големият Арлекин над нея като че ли скачаше по нарисуваното на стената небе.
Момичето бе облечено в бяла вълнена рокля, а светло кестенявата ѝ коса се спускаше свободно покрай лицето ѝ. В ръката си държеше кухненски нож.
Мис Джейкъбс се втренчи в момичето, а то в нея.
После, сякаш отговаряше на зададен ѝ въпрос, то малко унесено проговори:
— Да, аз го убих… Кръвта по ръцете ми е от ножа… Отидох в банята да се измия… но май не може лесно да се отмие, нали? После се върнах обратно тук, за да видя дали това е истина… Но е истина… Бедният Дейвид… Предполагам, че трябваше да го направя.
Шокът накара мис Джейкъбс да изрече съвсем неподходящи думи. Помисли си, че звучат нелепо.
— Така ли? Защо трябваше да го направите?
— Не зная… Поне… така ми се струва… наистина. Имаше големи неприятности. Той ме повика и аз дойдох… Но аз исках да се освободя от него. Исках да избягам. Не го обичах истински.
Тя внимателно положи ножа върху масата и седна на един стол.
— Не е безопасно, нали? — продължи тя. — Да мразиш някого… Не е безопасно, защото никога не знаеш какво можеш да направиш… Като Луиз… — Замълча, после спокойно каза: — Не е ли по-добре да позвъните на полицията?
Мис Джейкъбс послушно набра 999.
В стаята с Арлекин на стената имаше шест души. Бе минало доста време. Полицията дойде и си отиде.
Андрю Рестарик седеше като зашеметен. Няколко пъти отрони едни и същи думи: „Не мога да повярвам…“ Бяха му позвънили по телефона и той пристигна от кантората си заедно с Клодия Рийс-Холанд. Тя се оказа много полезна със спокойното си държание. Обади се на адвокати, в Кросхеджис и на две фирми за недвижими имоти, за да се опита да влезе във връзка с Мери Рестарик. Беше дала на Франсес Кари успокоително и я изпрати да полегне.
Еркюл Поаро и мисис Оливър седяха един до друг на канапето. Двамата бяха пристигнали заедно, едновременно с полицията.
Накрая, когато почти всички други си бяха тръгнали, дойде един спокоен мъж с побеляла коса и любезни обноски — главен инспектор Нийл от Скотланд Ярд. Той поздрави Поаро с леко кимване. Представиха го на Андрю Рестарик. Един висок червенокос млад мъж стоеше до прозореца, вперил поглед надолу към двора.
„Какво ли чакат всички? — зачуди се мисис Оливър.“ Бяха изнесли тялото, фотографите и другите полицейски служители си бяха свършили работата. Останалите за известно време бяха събрани в спалнята на Клодия, след което им позволиха да дойдат в дневната, където да изчакат, както тя предполагаше, пристигането на човека от Скотланд Ярд.
— Ако искате да си тръгна… — обърна се нерешително мисис Оливър към него.
— Мисис Ариадни Оливър, нали? Не, ако нямате нищо против, бих предпочел да останете. Зная, че не ви е било приятно…
— Изглеждаше нереално.
Мисис Оливър затвори очи и си представи отново цялата картина. Дори мъртъв Паунът бе толкова живописен, че приличаше на герой от театрална постановка. А момичето… момичето изглеждаше различно. Съвсем не приличаше на несигурната Норма от Кросхеджис, на непривлекателната Офелия, както я бе описал Поаро. Спокойно и с трагично достойнство приемаше участта си.
Поаро бе попитал дали може да проведе два телефонни разговора. Единият бе със Скотланд Ярд. След като направи съответните запитвания, сержантът му позволи и му посочи деривата в стаята на Клодия. Поаро затвори вратата след себе си и набра номера.