Сержантът продължаваше да гледа подозрително и промърмори на подчинения си:
— Казаха ми, че всичко е наред. Интересно кой ли е този? Странно малко човече.
— Май е чужденец. Може да е от специалните служби.
— Не мисля. Търсеше главен инспектор Нийл.
Колегата му повдигна вежди и едва не подсвирна с уста.
След като проведе разговорите Поаро отвори вратата и направи знак на мисис Оливър да дойде при него. Тя стоеше в кухнята и излъчваше неувереност. Двамата седнаха на леглото на Клодия Рийс-Холанд.
— Ех, да можехме да направим нещо — възкликна мисис Оливър, винаги готова за действие.
— Търпение, chere мадам.
— Сигурно можете да направите нещо?
— Аз вече го сторих. Обадих се на тези, на които трябва. Тук нищо не можем да направим, докато полицията не приключи предварителния оглед.
— На кой друг се обадихте, след като говорихте с инспектора? На баща ѝ ли? Не може ли да дойде и да я освободи под гаранция или нещо такова?
— Не се допуска освобождаване под гаранция, когато е извършено убийство — поясни сухо Поаро. — Полицията вече е уведомила баща ѝ. Взели са телефонния му номер от мис Кари.
— Къде е тя?
— Разбрах, че е изпаднала в нервна криза и се намира в съседния апартамент при мис Джейкъбс. Тя е открила тялото. Изглежда доста се е разстроила. Изхвърчала от апартамента с писъци.
— Нали тя е тази, която си пада малко художник? Но Клодия би запазила самообладание.
— Съгласен съм с вас. Много уравновесена млада дама.
— На кого се обадихте тогава?
— Първо, както вероятно чухте, на главен инспектор Нийл от Скотланд Ярд.
— Дали полицията ще се съгласи той да се намеси?
— Той не идва, за да се меси. В последно време бе правил някои проучвания по моя молба, което може да хвърли светлина по този случай.
— О, разбирам… На кой друг се обадихте?
— На доктор Джон Стилингфлийт.
— Кой е той? Трябва да каже, че бедната Норма е смахната и не може да се въздържи да не убива?
— Квалификацията му позволява да свидетелства, ако е необходимо, и в съда.
— Той знае ли нещо за нея?
— Бих казал, че доста. Той се грижи за нея, откакто я открихте в кафенето.
— Кой я е изпратил при него?
— Аз — усмихна се Поаро. — Преди да дойда при вас в кафенето аз звъннах по телефона и уредих някои неща.
— Какво? През цялото време бях толкова разочарована от вас и ви подтиквах да направите нещо, а вие сте го направили? И да не ми кажете! Ама наистина, Поаро! Нито дума! Как може да сте толкова… толкова лош.
— Не се ядосвайте, мадам. Моля ви. Онова, което сторих бе за добро.
— Хората обикновено говорят така, когато направят нещо отвратително. Какво друго направихте?
— Направих така, че баща ѝ да ме наеме, за да мога да извърша необходимото за нейната безопасност.
— Имате предвид този доктор Стилингуотър?
— Стилингуотър. Да.
— Как, за Бога, успяхте да го уредите? И за миг не бих допуснала, че баща ѝ ще избере вас, за да организирате всичко това. Прилича ми на човек, който се отнася с недоверие към чужденците.
— Изиграх го, подобно на фокусник, който измъква карта. Посетих го, претендирайки, че съм получил писмо от него, в което ме моли да му се обадя.
— И той повярва ли ви?
— Естествено. Показах му писмото. Беше напечатано на бланка от фирмата му и подписано с името му, въпреки че както той ми заяви, подписът не бил негов.
— Да не би да искате да кажете, че всъщност вие сте написали писмото?
— Да. Правилно прецених, че то ще възбуди любопитството му и той ще пожелае да се срещне с мен, а после се доверих на способностите си.
— Казахте ли му какво възнамерявате да помолите доктор Стилингфлийт?
— Не. Не казах на никого. Виждате ли, съществуваше опасност.
— Опасност за Норма?
— За нея, или пък самата тя бе опасна за някого. Още от самото начало имаше две възможности. Фактите можеха да бъдат тълкувани и по двата варианта. Опитът за отравяне на мисис Рестарик не беше убедителен. Направен е доста след пристигането им и освен това не е бил достатъчно сериозен, за да я убие. После имаше една история за стрелба от револвер тук в „Бороудин Меншънс“ и още една за автоматични ножове и петна от кръв. Всеки път, когато са се случвали тези неща, Норма не е знаела нищо за тях. Не може да си спомни и така нататък. Тя намира арсен в едно чекмедже, но не си спомня да го е слагала там. Твърди, че има загуба на паметта, че ѝ се губят дълги периоди от време, през които не помни какво е вършила. Ето защо човек трябва да се запита — това, което тя казва истина ли е или, по някаква причина, си го измисля? Не е ли тя потенциалната жертва на някакъв чудовищен и може би налудничав заговор или тя е инициаторът на всичко? Вярна ли е представата, която създава за себе си, че страда от душевно разстройство, което да ѝ послужи като оправдание за замислено от нея убийство?