Рестарик я изгледа недружелюбно.
— Не можех да се въздържа — обади се мисис Оливър, като правилно изтълкува погледа му. — Предполагам, че са изнасяли нейните мебели. Носачите изпуснаха едно бюро, от него изпадна едно чекмедже и се разпиляха много неща. Вятърът ги разнесе по целия двор. Аз вдигнах листчето и се опитах да им го върна, но те бяха ядосани и не го искаха. Ето защо, без да мисля, го прибрах в джоба на палтото си. Не се бях сетила за него до днес следобед, когато изпразвах джобовете на палтото си, за да го дам на химическо чистене. Така че вината наистина не е моя. — Тя замълча останала без дъх.
— В крайна сметка нейното писмо стигна ли до вас? — попита Поаро.
— Да… тя… една по-официална версия. Не му отговорих. Реших, че е по-разумно да не го правя.
— Не искахте ли отново да я видите?
— Тя бе последният човек, който бих пожелал да видя. Беше с изключително труден характер. Винаги е била такава. А и дочух разни неща за нея. Била станала алкохоличка. Е, имаше и други неща.
— Пазите ли писмото ѝ?
— Не, скъсах го!
Доктор Стилингфлийт рязко попита:
— Дъщеря ви някога говорила ли ви е за нея?
Рестарик сякаш нямаше желание да отговори.
Доктор Стилингфлийт настоя:
— Може да се окаже важно, ако е така.
— Вие, докторите! Да, веднъж ми спомена за нея.
— Какво точно ви каза?
— Съвсем внезапно каза: „Татко, онзи ден видях Луиз“. Аз се стреснах и попитах: „Къде я видя?“, а тя ми отговори: „В ресторанта на нашия блок“. Леко се изненадах и казах: „Не съм подозирал, че я помниш“. А тя ми отговори: „Нищо не съм забравила. Дори и да исках, мама не би го позволила“.
— Да — отбеляза доктор Стилингфлийт. — Да, това има значение.
— А вие, мадмоазел — обърна се изведнъж Поаро към Клодия. — Норма споменавала ли ви е някога за Луиз Карпентър?
— Да. Беше след самоубийството. Каза, че тя е порочна жена. Прозвуча доста детински, ако разбирате какво имам предвид.
— Вие бяхте ли в апартамента през онази нощ… или по-точно, през онази ранна утрин, когато мисис Карпентър се е самоубила?
— Не, не бях тук. Отсъствах от къщи. Спомням си, че се върнах на следващия ден и тогава научих. — Тя се извърна към Рестарик и попита: — Помните ли? Беше на двайсет и трети. Бях ходила в Ливърпул.
— Да, разбира се. Трябваше да ме представяте на заседанието на Хевър Тръст.
— Но Норма е спала тук през онази нощ? — обади се Поаро.
— Да — отвърна Клодия малко неловко.
— Клодия? — Рестарик я хвана за ръка. — Какво знаете за Норма? Има нещо. Нещо, което криете.
— Нищо не крия! Какво бих могла да зная за нея?
— Мислите, че не е с всичкия си, нали? — намеси се доктор Стилингфлийт. — Както и момичето с черната коса. И вие също — обърна се рязко той към Рестарик. — Всички ние се държим учтиво и избягваме този въпрос, а мислим едно и също. С изключение на главния инспектор. Той нищо не мисли. Той събира факти: луда или убийца. А вие, мадам?
— Аз? — скочи мисис Оливър. — Аз… не зная.
— Въздържате се от преценка? Не ви обвинявам. Трудно е. Повечето хора се съгласяват с общото мнение. Просто използват различни думи. Това е всичко. Хлопа ѝ дъската. Смахната. Откачена. Побъркана. Има халюцинации. Има ли някой, който да смята, че тя е нормална?
— Мис Батърсби — обади се Поаро.
— Коя, по дяволите, е мис Батърсби?
— Директорка на училище.
— Ако някога имам дъщеря, ще я изпратя в нейното училище… Разбира се, аз съм от друга категория. Аз зная. Зная всичко за това момиче!
Бащата на Норма се втренчи в него.
— Кой е този човек? — попита той главен инспектор Нийл. — Какво иска да каже с това, че знае всичко за дъщеря ми?
— Познавам я, защото през последните десет дни се намираше под мое наблюдение — отвърна Стилингфлийт.
— Доктор Стилингфлийт е висококвалифициран и уважаван психиатър — поясни главен инспектор Нийл.
— И как попадна във вашите ръце… без първо някой да поиска съгласието ми?
— Попитайте „Мустака“ — отвърна доктор Стилингфлийт и кимна към Поаро.
— Вие… вие…
Рестарик беше толкова ядосан, че не можеше да говори.
Поаро спокойно каза:
— Имах вашите нареждания. Искахте да намеря дъщеря ви, да се погрижа за нея и да я защитя. Аз я открих… и успях да заинтересувам доктор Стилингфлийт с нейния случай. Тя беше в опасност, мистър Рестарик, в много голяма опасност.
— Едва ли е била в по-голяма опасност, отколкото е в момента! Арестувана по обвинение в убийство!
— На практика тя все още не е обвинена — измърмори Нийл и продължи: — Доктор Стилингфлийт, да разбирам ли, че желаете да изразите професионалното си мнение относно психическото състояние на мис Рестарик, както и дали тя осъзнава естеството и значението на постъпките си?