— Можем да си спестим официалното медицинско заключение — отговори Стилингфлийт. — Това, което сега искате да разберете, е съвсем просто — дали момичето е лудо или е нормално? Добре, ще ви кажа. Момичето е нормално, точно толкова, колкото всеки един от вас в тази стая!
Глава двадесет и четвърта
Всички се втренчиха в него.
— Не го очаквахте, нали?
— Грешите — възрази гневно Рестарик. — Момичето въобще не осъзнава какво върши. Тя е невинна, напълно невинна. Не може да ѝ се търси отговорност за действия, които не знае, че е извършила.
— Оставете ме да продължа. Зная какво говоря. Вие не знаете. Момичето е нормално и отговорно за действията си. След малко ще я доведем тук и ще ѝ дадем възможност да говори. Тя е единственият човек, който досега нямаше тази възможност. О да, тя все още е тук, заключена в спалнята си, охранявана от полицай. Но преди да ѝ зададем въпросите си, искам да научите нещо. Когато момичето дойде при мен, бе натъпкано с наркотици.
— Той ѝ ги е давал! — извика Рестарик. — Този дегенерат и нещастник!
— Без съмнение, започнала е под негово влияние.
— Благодаря на Бога — каза Рестарик. — Благодаря на Бога за това.
— За какво благодарите на Бога?
— Разбрах ви погрешно. Помислих си, че ще я хвърлите в устата на лъва, защото настоявахте, че тя е нормална. Преценил съм ви неправилно. Наркотиците са виновни. Под тяхно въздействие тя е вършила неща, които никога не би направила по собствена воля и после не е могла да си спомни постъпките си.
— Ако ме оставите да обясня — повиши тон Стилингфлийт — и да не говорите толкова много, убеден, че всичко ви е ясно, можем да стигнем до някъде. Първо, тя не е пристрастена към наркотици. Няма следи от инжекции. Не смърка кокаин. Някой, вероятно момчето или може би друг човек, ѝ е давал наркотици без нейно знание. И то не само една-две таблетки от модерните хапчета, а една много интересна смес от наркотици — ЛСД, който предизвиква редуване на приятни ярки сънища с кошмари. Хашиш, който нарушава чувството за време, така че тя да може да повярва, че нещо е продължило един час, вместо няколко минути. Има и още много други любопитни вещества, за които нямам намерение да ви обяснявам. Някой, който е познавал много добре наркотиците, е изиграл дяволска шега на момичето. Стимулантите и седативите също са имали своята роля в стремежа за контролиране на волята ѝ. По този начин са я накарали да се възприеме като съвършено различен човек.
— И аз казвам същото — прекъсна го Рестарик. — Норма не е била отговорна. Някой я е упоил, за да извърши тези неща.
— Все още не разбирате главното! Никой не може да принуди момичето да върши онова, което тя не желае. Само са могли да я накарат да си мисли, че го е направила. Сега ще я доведем тук и ще ѝ разкажем какво ѝ се е случило. — Той погледна въпросително главен инспектор Нийл, който му кимна.
На излизане от дневната, Стилингфлийт се обърна през рамо към Клодия:
— Къде оставихте другото момиче, онова, което доведохте от Джейкъбс и ѝ дадохте успокоително? В нейната стая на леглото ли? По-добре я събудете и я доведете тук. Ще имаме нужда от помощ.
Клодия също излезе от стаята.
Стилингфлийт се върна, като побутваше Норма пред себе си и я окуражаваше.
— Добро момиче… Никой няма да те ухапе. Седни там.
Тя послушно седна. Нейното покорно държание навяваше страх.
Полицаят застана до вратата и изглеждаше възмутен.
— От теб искам само да кажеш истината. Не е толкова трудно, колкото си мислиш.
Клодия влезе като водеше Франсес Кари. Тя широко се прозяваше. Черната ѝ коса висеше като завеса и покриваше част от устата, докато тя продължаваше да се прозява.
— Имате нужда от нещо освежително — каза ѝ Стилингфлийт.
— Искам само да ме оставите да спя — измърмори неясно Франсес.
— Никой няма да спи, докато не приключа! Сега, Норма, отговаряй на въпросите ми. Онази жена, която живее в съседния апартамент, казва, че си признала пред нея, че си убила Дейвид Бейкър. Вярно ли е?
— Да. Аз убих Дейвид — отговори покорно тя.
— Намушка ли го?
— Да.
— Откъде знаеш, че си го направила?
Тя леко се изненада.
— Не разбирам какво искате да кажете? Той беше там на пода. Мъртъв.
— Къде беше ножът?
— Аз го вдигнах.
— Имаше ли кръв по него?
— Да. И по ризата му.
— Каква ти се стори кръвта върху ножа? И кръвта по ръката ти, която си искала да измиеш? Течна ли беше или приличаше на сладко от ягоди?