— Знаеш ли, останах с впечатление, че ти почти я бе разпознала — обади се Стилингфлийт, — когато ми описваше как един човек може да се превърне в друг.
Норма го погледна замислено.
— Вие се държите много грубо с хората — обърна се тя към Стилингфлийт.
— Грубо? — стъписа се той.
— Нещата, които казахте. Начинът, по които крещяхте на всички.
— Е, да, може би бях… Понякога ми се случва. Хората са дяволски досадни — изведнъж той се ухили на Поаро. — Тя е страхотно момиче, нали?
Мисис Оливър се изправи с въздишка.
— Трябва да се прибирам. — Огледа двамата мъже, после Норма. — Какво ще правите с нея?
И двамата се стреснаха.
— Зная, че в момента тя живее при мен — продължи мисис Оливър. — И казва, че се чувства добре. Но имам предвид, че това си е проблем. Баща ти — обърна се тя към Норма, — искам да кажа истинският, ти е оставил много, много пари. Това създава усложнения. Ще завалят писма с молби за помощ и всякакви подобни неща. Тя би могла да отиде да живее при стария сър Родерик — обясни мисис Оливър на двамата мъже, — но едва ли ще е забавно за едно момиче. Той е доста оглушал, както и ослепял и е голям егоист. Между другото, какво стана с липсващите документи, онова момиче и Кю Гардънс?
— Оказали са се там, където вече бил търсил. Намерила ги е Соня — отговори Норма и добави: — Чичо Роди и Соня се женят… следващата седмица…
— Няма по-голям глупак от стария глупак! — възкликна Стилингфлийт.
— Аха! — на свой ред възкликна Поаро. — Значи младата дама предпочита живота в Англия, вместо да се забърква в la politique45. Тя май е доста умна.
— Е, това е — заключи мисис Оливър. — Но да продължа за Норма. Човек трябва да бъде практичен. Човек трябва да има планове. Момичето не може да реши само какво иска да прави. Чака някой да ѝ каже — и тя ги погледна строго.
Поаро не каза нищо. Само се усмихна.
— О, тя ли? — обади се доктор Стилингфлийт. — Е, аз ще ти кажа, Норма. Другия вторник заминавам за Австралия. Първо ще се поогледам, за да разбера дали всичко, което са ми обещали, ще бъде изпълнено. После ще ти телеграфирам и ти можеш да дойдеш при мен. Ще се оженим. Трябва да ми вярваш, че не се женя за теб заради парите ти. Не съм от онези лекари, които искат да създават огромни изследователски центрове и тем подобни. Аз се интересувам единствено от хората. Вярвам също, че ти ще съумееш да се справиш с мен. Че съм груб… не съм го забелязан. Странно е, наистина, като си помисля за цялата каша, в която се беше забъркала… безпомощна като муха в паяжина… И все пак, не аз ще се справям с теб, а ти с мен.
Норма седеше съвсем неподвижно. Погледна внимателно Джон Стилингфлийт, сякаш размишляваше върху нещо, което знае, но от съвсем различен ъгъл. После се усмихна, с една много приятна усмивка, като на щастлива млада бавачка и каза:
— Добре. — Прекоси стаята и отиде при Еркюл Поаро. — Бях груба с вас в деня, когато дойдох тук по време на закуска. Казах ви, че сте твърде стар, за да ми помогнете. Изразих се грубо и не е истина… — Тя сложи ръце на раменете му и го целуна. Сетне се обърна към Стилингфлийт: — По-добре вземи такси.
Той кимна и излезе от стаята. Мисис Оливър взе чантата и кожената си наметка. Норма облече палтото си и я последва към вратата.
— Madame, un petit moment46…
Мисис Оливър се обърна. Поаро бе вдигнал от дивана една красива букла от косата ѝ.
Мисис Оливър възкликна ядосано:
— Всичко, което правят в днешно време е отвратително! Имам предвид фибите. Те просто се изхлузват и всичко пада! — и тя си тръгна намръщена.
След миг главата ѝ се подаде през вратата. Прошепна заговорнически:
— Само ми кажете… всичко е наред, тя тръгна надолу… нарочно ли я изпратихте точно при този лекар?
— Разбира се, че нарочно. Квалификацията му е…
— Няма значение каква му е квалификацията. Знаете какво имам предвид. Той и тя… Нарочно ли го направихте?
— Да, като толкова искате да знаете.
— Така си и помислих — каза мисис Оливър. — Сещате се за много неща, нали?