— О! Колко жалко, че тя все още е в провинцията.
— Не се ли е върнала?
Настъпи ясно изразена пауза. На мисис Оливър и се стори, че двете момичета си размениха погледи.
— Мислех, че работи в Лондон — невинно каза мисис Оливър, като се опита да изглежда изненадана.
— О, да — потвърди Клодия. — Работи в една фирма за вътрешно обзавеждане. Понякога я пращат с мостри из провинцията. — Момичето се усмихна. — Всяка от нас си има собствен живот — обясни тя. — Излизаме или се прибираме, когато пожелаем и обикновено не си правим труда да си оставяме съобщения. Но няма да забравя да ѝ предам книгата, когато се върне.
Обяснението ѝ прозвуча съвсем просто и логично.
— Е, много ви благодаря — и мисис Оливър стана.
Клодия я изпрати до вратата.
— Ще споделя с баща си, че съм се запознала с вас — каза тя. — Той е голям почитател на криминалните романи.
Затвори входната врата и се върна в дневната.
Франсес се бе надвесила на прозореца.
— Извинявай — каза тя. — Да не би да изтървах нещо?
— Аз ѝ бях казала само, че Норма я няма.
Франсес сви рамене.
— Клодия, къде е това момиче? Защо не се върна в понеделник? Къде е отишла?
— Нямам представа.
— Не отиде ли при родителите си? Нали всеки уикенд ходи там.
— Не. Аз им позвъних, за да попитам.
— Предполагам, че всъщност няма значение… И все пак, тя е… ами, има нещо странно в нея.
— Не е по-странна от всеки друг. — Но твърдението ѝ не прозвуча убедително.
— О! Но тя е странна — настоя Франсес. — Понякога ме побиват тръпки от нея. Знаеш ли, не е нормална. — Изведнъж тя се разсмя. — Норма не е нормална! Знаеш, че е така, Клодия, но не го признаваш. Предполагам, от лоялност към шефа ти.
Глава четвърта
Поаро вървеше по главната улица на Лонг Бейзинг. Освен че беше главна, тя всъщност беше и единствената улица в селцето. То беше едно от онези, които се разрастват предимно по дължина. Имаше впечатляваща църква с висока камбанария и величествено вековно тисово дърво в двора. Имаше всякакви магазинчета. Два антикварни, в единия от които бяха изложени най-вече комплекти за камина, а в другия се предлагаха множество старинни карти, нащърбен порцелан, проядени дъбови бюра, стъклени лавици, сребърни предмети от викторианската епоха. Но поради липса на място всичко бе сбутано. Имаше две кафенета, и двете доста неуютни, един приветлив магазин за ръчно изработени предмети, поща, магазин за плодове и зеленчуци, магазин за фабрични стоки, в който се продаваха предимно шапки, детски обувки и всякаква галантерия. Освен това магазин за канцеларски материали и вестници, в който се предлагаха също цигари и бонбони. Магазинът за прежди беше „аристократът“ на улицата. Две строги беловласи жени продаваха преждите, както и всякакви помощни материали за плетене и шиене. В магазина имаше и специален щанд за гоблени. Онова, което някога е било местната бакалница сега се бе превърнало в супермаркет с обичайните метални кошници, пакетирани храни и препарати за почистване, всичко в лъскави хартиени опаковки. Имаше една малка постройка с неголяма витрина, на която с красиви букви бе написано „Лила“. На нея бе изложена френска блуза, с надпис „Последна мода“, една тъмносиня пола и раирано червено сако, с надпис „Продават се отделно“. Изглеждаха така, сякаш нечия небрежна ръка ги бе захвърлила на витрината.
Поаро разсеяно оглеждаше всичко наоколо. По улицата имаше и редица старомодни малки къщички. Повечето от тях бяха запазили изчистения архитектурен стил, характерен за Джорджианската епоха, а в някои се забелязваха признаци на подобрения във викториански дух, като веранда, арки над прозорците и малки оранжерии. Една-две къщи бяха с напълно променена фасада и сякаш претендираха, че са нови и се гордеят с това. Имаше и няколко прекрасни, но разнебитени стари вили, някои от които изглеждаха сто и повече години по-стари, отколкото бяха в действителност. Други пък имаха автентичен вид, но с някои подобрения и удобства, например канализация, на пръв поглед внимателно прикрити.
Поаро вървеше бавно и осмисляше всичко, което вижда. Ако нетърпеливата му приятелка мисис Оливър беше с него, веднага щеше да го попита защо си губи времето? Къщата, към която се беше запътил, се намираше на четвърт миля извън селото. Поаро би ѝ отговорил, че се потопява в местната атмосфера, което понякога е доста важно. В края на селото картината рязко се променяше. От едната страна, навътре от пътя, се виждаше един ред новопостроени къщи със зелена площ пред тях и ярки табелки на входните врати, боядисани в различен цвят. Зад тях се простираха полета и хълмове, с кацнали тук-там къщи с градини и дървета. Всяка имаше собствен облик и вероятно фигурираше като „привлекателно местенце“ в каталога на някоя агенция за недвижими имоти. В далечината пред себе си забеляза една къща, чийто покрив имаше странно закръглена форма. Очевидно не много отдавна по него бяха правени промени. Без съмнение към тази „обител“ го водеха краката му. Спря пред портата, на която висеше табелка „Кросхеджис“. Огледа къщата. Изглеждаше обикновена, строена вероятно в началото на века. Не беше нито красива, нито грозна. Да, най-подходящата дума бе „обикновена“. Градината бе много по-привлекателна от къщата — очевидно е била обект на големи грижи и внимание преди време, но сега бе доста запусната. Все още имаше гладки зелени морави, множество цветни лехи, внимателно подбрани участъци, засадени с храсти, така че да подчертаят особеностите на пейзажа. Всичко бе добре планирано. Поаро си помисли, че сигурно е дело на градинар. Но вероятно имаше и лично участие, защото в ъгъла близо до къщата една жена се бе надвесила над леха с далии и ги почистваше. Косата ѝ приличаше на ярък златист ореол. Беше висока и слаба, но с широки рамене. Поаро отвори портата, влезе и тръгна към къщата. Жената обърна глава, изправи се и го загледа въпросително.