На другата заран слезе долу, отиде да прибере от изтривалката пред входната врата пощата и влезе в кухнята. Докато си ядеше овесените ядки, прегледа писмата. Беше чувал навремето, че ако някой е на път да се разори, пощенската му кутия се задръствала с пликове с клеймото на най-различни държавни служби и службици, а също на собственици на магазини и на фирмички, които бързали да си приберат парите, докато някой друг не бъде обявен за преференциален кредитор. Тази сутрин нямаше такива пликове, защото, още преди да поеме по този опасен път, Корнилиъс се бе погрижил да си уреди сметките. Сред рекламите и дипляните имаше само един плик с лондонско клеймо. Оказа се, че е писмо от племенника на Корнилиъс — Тимоти, в което той казваше, че му било ужасно неприятно, задето чичо му е изпаднал в беда, и макар напоследък да не идвал често в Чъдли, щял да направи всичко възможно в края на седмицата да отскочи до Шропшир и да намине да го види. Писмото бе съвсем кратко, въпреки това Корнилиъс не пропусна да отбележи, че Тимоти е първият близък роднина, проявил някакво състрадание.
На вратата се позвъни, той остави писмото върху масата в кухнята и отиде в антрето. Отвори входната врата и кого да види: Елизабет, братовата му жена. Беше пребледняла, върху лицето й се четяха притеснение и умора, явно предната нощ не беше мигнала. Още щом влезе в къщата, Елизабет тръгна да обикаля от стая на стая сякаш за да се убеди, че всичко си е на място — изглежда й беше трудно да преглътне писмото на адвоката. Но и да имаше някакви съмнения, те се разсеяха, когато след няколко минути на прага застана местният посредник за недвижими имоти, стиснал в ръка метър, с него беше дошъл и фотограф.
— Ако Хю е в състояние да ми върне поне част от стоте хиляди лири, които му дадох назаем, това ще ми помогне изключително много — подвикна Корнилиъс след снаха си, която продължаваше да обикаля из къщата.
Мина доста време, докато тя отговори, макар че очевидно бе обмисляла цяла нощ какво да каже.
— Не е толкова лесно — изпелтечи накрая. — Както знаеш, заемът беше теглен от фирмата, а акциите в нея са разпределени между доста хора.
Корнилиъс ги познаваше всичките — общо трима на брой.
— Дали не е време вие с Хю да продадете част от акциите си?
— И след всичките тия години на неуморен труд да пуснем във фирмата чужд човек? И дума да не става! Хю се допита до господин Винсънт какви са правните последици и той потвърди, че законът не ни задължава да си продаваме акциите.
— А да сте се замисляли случайно, че имате и морални задължения? — не се стърпя Корнилиъс и погледна снаха си право в лицето.
— Бива ли да говориш така, Корнилиъс! — подвикна жената и извърна очи. — Разорил си се, защото ти, а не ние, си се държал безотговорно. Не очакваш брат ти да заложи на карта всичко, което е спечелил с честен труд през годините, и да обрече семейството си на същите беди, които си си навлякъл ти?
Чак сега Корнилиъс разбра защо снаха му е будувала предната нощ. Не просто се бе вживяла в ролята на говорителка на Хю — всъщност именно тя, а не брат му командваше парада. Открай време бе по-властната от двамата, държеше Хю под чехъл и Корнилиъс се съмняваше, че ще види брат си, докато те двамата с Елизабет не се разберат.
— Но ако можем да помогнем по друг начин… — подхвана вече по-благо жената и отпусна ръка върху красивата варакосана масичка.
— Понеже отвори дума за това — отвърна Корнилиъс, — след половин месец обявявам къщата за продан и ще се наложи да…
— Толкова скоро? — ахна снаха му. — Ами покъщнината? Какво ще стане с нея?
— Принуден съм да разпродам и покъщнината, за да си покрия дълговете. Но както ти казах…
— Хю винаги е харесвал много тази масичка.
— „Луи XIV“ — подметна нехайно зет й.
— Колко ли струва? — взе да умува на глас Елизабет, но така, сякаш изобщо не я интересува.
— Нямам представа — каза Корнилиъс. — Ако не ме лъже паметта, броих за нея шейсет хиляди лири, но това беше преди десетина години.
— Ами шахматната дъска? — полюбопитства Елизабет и взе една от фигурите.
— Евтиния — уточни зет й. — Такива с лопата да ги ринеш по арабските тържища. Вървят по стотина-двеста лири бройката.
— Виж ти! Пък аз си мислех… — Жената се подвоуми и сложи фигурата не на мястото й. — Е, да вървя — рече така, сякаш е изпълнила задачата си. — Да не забравяме, че ме чака работа.
Корнилиъс тръгна да я изпрати по дългия коридор до входната врата. Елизабет мина покрай портрета на своя племенник Даниъл. Досега задължително бе спирала под него, за да простене колко й било мъчно за момчето.