Докато чакаше автобуса, му направи впечатление, че малцина си правят труда да го поздравят, камо ли пък да прекосят улицата, за да го попитат как е.
На другия ден двайсетина мъжаги започнаха да сноват с три камиона между „Върбите“ и хранилището на фирмата за провеждане на търгове на Хай Стрийт: товареха и разтоварваха покъщнината на Корнилиъс. Чак надвечер изнесоха от дома му и последната вещ.
Докато обикаляше из празните стаи, той с изненада си помисли, че с едно-две изключения няма да му е мъчно за онова, което е притежавал в този живот. Затвори се в спалнята — единствената стая, където още имаше мебели, и продължи да чете романчето, което Елизабет му бе препоръчала преди мнимото разорение.
На другата сутрин му се обади само един човек — племенникът му Тимоти, който каза, че си е дошъл за края на седмицата, и попита дали чичо му Корнилиъс има време да се видят.
— Времето е единственото нещо, което все още имам в изобилие — отвърна по-възрастният мъж.
— Тогава дали да не намина днес следобед? — каза Тимоти. — Да речем, към четири?
— Прощавай, не мога да ти предложа чай — подхвана Корнилиъс, — днес сутринта ми свърши и последното пакетче, а другата седмица сигурно ще се изнеса…
— Няма нищо — отвърна младежът, който не успя да прикрие тъгата си при вида на къщата, опразнена от всичките вещи на чичо му.
— Дай да се качим в спалнята. Това е единствената стая, в която има покъщнина, но след седмица ще изнесат и нея.
— Не знаех, че ще вземат всичко до шушка. До портрета на Даниъл — пророни Тимоти, докато минаваше край по-светлото правоъгълно петно върху стената.
— И шаха — въздъхна Корнилиъс. — Но не мога да се оплача. Добре си поживях.
Тръгна нагоре по стълбите за спалнята. Разположи се на единствения стол, а племенникът му приседна на крайчеца на леглото. Корнилиъс се взря Тимоти. Беше пораснал, бе станал прекрасен младеж. С открито лице и ясни кафяви очи, от които дори някой още да не знаеше, веднага разбираше, че е осиновено дете. Беше на двайсет и седем-двайсет и осем години, горе-долу на същата възраст, на която щеше да бъде и Даниъл, ако още беше жив. Корнилиъс открай време имаше слабост към своя племенник и смяташе, че обичта е споделена. Дали нямаше да се разочарова и тук?
Тимоти беше притеснен, току местеше крака.
— Както знаеш, чичо Корнилиъс — поде той, понавел глава, — получих писмото от господин Винсънт и реших, че съм длъжен да дойда и да ти обясня — точно сега просто не разполагам с хиляда лири и не мога да ти върна дълга.
Корнилиъс наистина бе разочарован. Беше се надявал, че поне някой от семейството…
— И все пак — продължи младежът, след като извади от вътрешния джоб на якето дълъг тънък плик, татко ми подари за двайсет и първия рожден ден акции, които съставляват едно на сто от фирмата. Според мен струват най-малко хиляда лири, та се питах дали няма да се съгласиш да вземеш тях в замяна на парите, които ти дължа… Докато успея да ги откупя отново, де.
Корнилиъс се почувства гузен, че дори за миг се е усъмнил в момчето. Понечи да се извини, после обаче се отказа: стореше ли го, картонената кула щеше да рухне. Взе скромния принос, с който Тимоти искаше да му помогне, и му благодари.
— Признателен съм ти за жертвата — рече старецът, — помня, често си споделял с мен, че се надяваш да поемеш фирмата, след като баща ти се оттегли, и си мечтаеш да я разшириш в области, за които той не дръзва и да мисли.
— Според мен баща ми няма да се оттегли никога — въздъхна Тимоти. — Но разчитах, че след немалкия опит, който съм натрупал в Лондон, ще погледне на мен сериозно и в края на годината, когато господин Ленард излезе в пенсия, ще ме назначи за управител на негово място.
— Опасявам се, че шансовете ти няма да се увеличат, когато баща ти научи, че си преотстъпил своя един процент от фирмата на разорения си чичо.
— Остави ме мен, чичо, какво са моите неприятности пред твоите! Жалко, че не съм в състояние да ти върна още сега парите в брой. Мога ли да направя нещо за теб?
— Да, Тимоти — каза Корнилиъс и отново подкара по своя си сценарий. — Майка ти ми препоръча един роман, който ми харесва, но напоследък нещо недовиждам, старческите ми очи се уморяват все по-бързо, та се питах дали ще бъдеш така добър да ми прочетеш няколко страници. Отбелязал съм мястото, до което съм стигнал.
— Помня как ми четеше, когато бях малък — каза младежът. — „Уилям Справедливия“ и „Лястовиците и амазонките“ — допълни той и взе книгата, която чичо му подаде.