Но сър Тоби продължи да гледа втренчено съдебните заседатели, които вече не попиваха всяка дума на свидетеля експерт, а си шушукаха помежду си.
Адвокатът седна бавно на мястото си.
— Нямам повече въпроси, уважаеми господин съдия.
— Невероятен удар! — възкликна Тоби, когато топката на Хари се скри в осемнайсетата дупка. — Както е тръгнало, пак ще черпя аз. И таз добра, Хари, не съм те побеждавал от седмици.
— А, не съм толкова сигурен, Тоби — отвърна неговият партньор по голф, след като двамата се отправиха към клуба. — Ами в съда в четвъртък! Как ще наречеш това?
— Е, дължа ти извинение, мой човек — отвърна Тоби. — Не го приемай лично. Като начало Ленокс постъпи доста глупаво, като призова теб за свидетел експерт.
— Така си е — съгласи се Хари. — Предупредих ги, че никой не ме познава по-добре от теб, но Ленокс пет пари не дава какво става в Североизточния съдебен окръг.
— Нямаше да го правя на въпрос — отбеляза Тоби, докато сядаше да обядва, — ако голата истина не беше…
— Голата истина ли?… — повтори Хари.
— Ако истината не беше, че и в двата случая — и в Лийдс, и в Олд Бейли, съдебните заседатели веднага щяха да видят, че клиентите ми са си убийци.
Ендшпил
Корнилиъс Барингтън се поколеба преди да направи следващия ход. Отново се взря съсредоточено в дъската. Партията продължаваше вече два, че и повече часа, и той беше сигурен, че само след седем хода ще обяви мат.
Подозираше, че и противникът му го знае. Вдигна очи и се усмихна на Франк Винсънт, който беше не само най-добрият му приятел, но като семеен адвокат се бе утвърдил през годините и като най-мъдрия му съветник. Двамата имаха много допирни точки: възрастта — и двамата бяха прехвърлили шейсетте; произхода — и двамата бяха синове на средно заможни родители, хора с професии; и двамата бяха завършили едно и също училище и университет. Тук обаче сходствата свършваха. По природа Корнилиъс си беше луда глава, предприемчив авантюрист, натрупал цяло състояние покрай рудниците в Южна Африка и Бразилия. По професия Франк беше адвокат — предпазлив, колеблив в решенията, вторачен в подробностите. Корнилиъс и Франк бяха различни и като външност. Корнилиъс беше висок и едър, с прилична на грива побеляла коса, за която сигурно му завиждаха мнозина мъже, два пъти по-млади от него. Франк беше слабичък, среден на ръст и почти напълно плешив, ако не броим полукръга бели кичури. Корнилиъс беше вдовец след четирийсет години щастлив семеен живот. Франк беше заклет ерген.
Сред нещата, крепили толкова дълго приятелството им, беше отколешната им любов към шахмата. В четвъртък вечер Франк идваше у Корнилиъс в имението „Върбите“ и двамата играеха по една партия — силите им бяха равностойни и те често завършваха с пат. Срещата неизменно започваше с лека вечеря, по време на която приятелите си сипваха само по чаша вино — взимаха присърце шахматната партия, а после, вече след нея, се връщаха в хола, за да се почерпят с по чаша коняк и да изпушат по пура. Днес обаче Корнилиъс смяташе на наруши установения ред.
— Моите поздравления! — възкликна Франк и вдигна очи от шахматната дъска. — Този път ми разказа играта. Почти сигурен съм, че няма как да се измъкна.
Усмихна се, събори черния цар върху дъската, стана и се ръкува с най-добрия си приятел.
— Дай да идем в хола, да пийнем едно коняче и да изпушим по пура — предложи Корнилиъс така, сякаш не са го правили никога досега.
— Благодаря — отвърна Франк, после двамата излязоха от кабинета и тръгнаха бавно към хола.
Докато минаваше край портрета на сина си Даниъл, Корнилиъс усети, че сърцето му се свива, както винаги през последните двайсет и три години. Ако единственият му син беше жив, той за нищо на света нямаше да продаде компанията.
Двамата мъже влязоха в просторния хол, където ги посрещна веселият огън, пукащ в камината — малко след като бе раздигнала съдовете от вечерята, икономката Полин бе дошла и го беше запалила. Тя също вярваше в добродетелите на строго установения ред, ала и нейният живот щеше да се преобърне с главата надолу.
— Можех да те притисна още преди няколко хода — подхвана Корнилиъс, — ако не ме беше изненадал и не ми беше взел коня. Трябваше да го предвидя — добави той и отиде при бюфета.
Върху сребърния поднос бяха сложени две големи чаши коняк и две пури „Монте Карло“. Корнилиъс взе ножчето за пури и го подаде на приятеля си, сетне драсна клечка кибрит, наведе се напред и загледа как Франк изпуска тютюневия дим, докато накрая се увери, че е запалил пурата. След това запали и своята пура и се отпусна на любимото си място край огъня.