На другата сутрин отидох рано-рано в галерия „Тейт“ — очаквах да има дълга опашка и исках да разполагам с повечко време, за да купя билетите още преди да се е появила Сузи. Застанах на стълбите — да я почакам, само след няколко минути се появи и тя. Беше облечена в къса жълта рокля, която подчертаваше изваяното й тяло, и докато се качваше по стълбите, забелязах как мъжете я заглеждат. Щом ме видя, се завтече към мен и вместо поздрав ме прегръща дълго — един вид — „вече усещам, че те познавам по-добре“.
Втория път изложбата ми хареса още повече — не на последно място защото Сузи познаваше на пръсти творчеството на Лушън Фройд и докато обикаляхме залите, ми разказа най-подробно за различните етапи в неговия път. Когато стигнахме при последната картина — „Дебели жени, гледащи през прозорец“, отбелязах доста нескопосно:
— Едно е сигурно, ти никога няма да изглеждаш така.
— А, не съм толкова сигурна — отвърна Сузи. — Но и да изглеждам, няма да допусна да разбереш. — Тя ме хвана за ръката. — Имаш ли време да обядваме?
— Разбира се, но не съм запазил маса.
— Няма страшно — усмихна се Сузи. — В галерия „Тейт“ има страхотен ресторант, за всеки случай запазих маса за двама… — усмихна ми се тя още веднъж.
Почти не помня обяда, помня само, че когато ни донесоха сметката, в ресторанта бяха останали само ние.
— Ако сега можеше да правиш каквото ти се прави, какво щеше да избереш? — попитах аз — въпрос, който често бях задавал и преди.
Сузи помълча, помълча, пък отговори:
— Щях да се кача на влака за Париж, да прекарам съботата и неделята с теб и да разгледам изложбата „Ранните дни на Пикасо“ в музея „Орсе“. Ами ти?
— Щях да се кача на влака за Париж, да прекарам съботата и неделята с теб и да разгледам изложбата „Ранните дни на Пикасо“ в…
Сузи прихна, хвана ме за ръката и рече:
— Хайде да го направим!
Отидох на гара „Ватерлоо“ двайсетина минути преди потеглянето на влака. Вече бях запазил апартамент в любимия си хотел и маса в ресторант, който се гордее с това, че го няма по туристическите справочници. Купих два билета за първа класа и както се бяхме уговорили, застанах под часовника. Сузи закъсня само с две-три минути и ме удостои с прегръдка, която определено бе стъпка към „Изгарям от нетърпение да ти смъкна дрехите.“
Държеше ме за ръка, докато се носехме през провинциална Англия. Щом навлязохме във Франция — винаги се дразня, че влаковете, прекосят ли границата, отпрашват с пълна пара към Париж, — се наведох и за пръв път целунах Сузи.
Тя забъбри за работата си в Ню Йорк, за изложбите, които човек в никакъв случай не бивало да пропуска, и ме подготви какво да очаквам от изложбата на Пикасо.
— Портретът на баща му, седнал на стол, който Пикасо е нарисувал с молив едва шестнайсетгодишен, вече дава представа какво невероятно бъдеще му предстои.
Продължи да говори за Пикасо и творчеството му със страст, каквато никога не ще се разгори само ако четеш книжки за живопис. Влакът навлезе в Северната гара на Париж, аз грабнах и двата куфара и хукнах към такситата — да сме първи на опашката.
Почти през целия път към хотела Сузи гледаше през прозореца на таксито досущ гимназистка, която за пръв път е в чужбина. Помня, стори ми се странно — тя все пак пътуваше непрекъснато.
Когато таксито свърна към хотел „Кьор“, обясних на своята спътница, че си мечтая и аз да имам такъв хотел — уютен, но непретенциозен, с обслужване, каквото англосаксонците рядко ще предложат.
— А собственикът — Албер, е истинско съкровище.
— Изгарям от нетърпение да се запозная с него — каза Сузи точно когато таксито спря пред входната нрата.
Албер стоеше на стълбището, готов да ни посрещне. Знаех, че ще ни чака, точно както щях да го посрещна и аз, ако той доведеше в Лондон за края на седмицата хубава жена.
— Запазили сме ви обичайната стая, господин Романели — възкликна съдържателят и — аха, да ми намигне.
Сузи се приближи, погледна го право в очите и попита:
— А моята стая къде е?
Без дори да мигне, Албер й се усмихна и рече:
— В съседство с господина, сигурен съм, че ще ви хареса, госпожо.
— Много предвидливо от ваша страна, Албер — подметна Сузи, — но бих предпочела стаята ми да е на друг етаж.
Този път Албер бе изненадан, макар че се окопити бързо — помоли да му донесат книгата с резервациите, разлисти я и каза:
— Виждам, че един етаж под господин Романели имаме свободна стая с изглед към парка. — Съдържателят щракна с пръсти и връчи двата ключа на пиколото, което се навърташе наблизо. — Стая 574 за госпожата и апартамент „Наполеон“ за господина.