Момчето ни държа вратата на асансьора, докато се качим, после натисна копчетата за петия и шестия етаж. Щом вратата се отвори на петия етаж, Сузи попита с усмивка:
— Ще се срещнем ли към осем долу във фоайето?
Кимнах — мама не ми е казвала какво да правя в такива случаи.
Разопаковах си багажа, взех си един душ и се свлякох върху огромното двойно легло. Защраках каналите на телевизора и накрая си избрах черно-бял френски филм. Толкова се залисах, че в осем без десет, тъкмо преди да разбера кой е удавил жената във ваната, още не се бях облякъл.
Изругах, нахлузих надве-натри някакви дрехи и без дори да се погледна в огледалото, изхвърчах от стаята — още умувах кой ли все пак е убиецът. Скочих в асансьора и когато вратата се отвори на партера, изругах отново, защото Сузи вече ме чакаше във фоайето. Няма как да не призная: бях на път да й простя при вида на дългата черна рокля с елегантна цепка, разкриваща при всяка крачка бедрото й.
Докато пътувахме с таксито към ресторанта, тя се впусна да ми обяснява колко уютна била стаята й и колко внимателен — персоналът.
По време на вечерята — защо да си кривя душата, беше невероятна, — Сузи пък взе да ми разказва за работата си в Ню Йорк, дори се запита тъжно дали щяла да се върне някога в Лондон. Постарах се да се държа така, уж ми е страшно интересно.
След като платих сметката, Сузи ме хвана за ръка и предложи да сме се върнели пеш в хотела, понеже вечерта била много приятна, пък и тя била преяла. Стисна ми дланта и аз започнах да се питам дали пък…
Не пусна ръката ми чак до хотела. Влязохме във фоайето, пиколото се завтече да ни отвори вратата на асансьора.
— Кой етаж, моля? — попита момчето.
— Петият — отсече Сузи.
— Шестият — добавих аз с половин уста.
Точно когато вратата се плъзна и започна да се отваря, Сузи се обърна към мен и ме целуна.
— Незабравим ден! — възкликна тя и побърза да слезе.
„За мен също“ — беше ми на езика да кажа, но си замълчах.
Прибрах се в стаята, проснах се на леглото и се опитах да разбера какво точно става. Дадох си сметка, че очевидно съм пешка в много по-голяма игра, но кой ли беше топът или офицерът, който в крайна сметка щеше да ме изтика от дъската?
Не помня кога съм заспал, но се събудих в шест без нещо, скочих от леглото и зарадван, видях, че вече са ми пъхнали под вратата броя на „Фигаро“. Изчетох го от първата до последната страница, научих всичко за най-пресните френски скандали — нека добавя, че сексуални нямаше, — после го метнах на пода и отидох да се изкъпя.
Някъде към осем слязох долу и заварих Сузи в ресторанта — седеше на маса в ъгъла и си пийваше портокалов сок. Беше облечена убийствено и макар да не бях нацелената жертва, бях решен повече и отпреди да разбера кого е взела на мушка. Седнах срещу нея и понеже не си казахме и дума, другите в ресторанта сигурно са отсъдили, че сме женени от години.
— Надявам се да си спала добре — промълвих накрая.
— Да, благодаря, Тони — отвърна Сузи. — А ти? — попита — същинска вода ненапита.
Идеше ми да й кажа какво си мисля, но сторех ли го, никога нямаше да узная истината.
— Кога искаш да разгледаме изложбата? — рекох й.
— В десет — отсече Сузи, после добави: — Ако ти е удобно.
— Удобно ми е — отговорих и си погледнах часовника. — Ще поръчам такси някъде за девет и половина.
— Ще се чакаме във фоайето — каза Сузи, от минута на минута заприличвахме все повече на женени.
След закуската се върнах в стаята, започнах да си прибирам багажа, после звъннах долу на Албер да го предупредя, че надали ще останем още една нощ.
— Колко жалко, господине! — завайка се съдържателят. — Дано само…
— Не се притеснявайте, Албер, нямате никаква вина. Ако разбера кой е виновен, ще ви уведомя. Между другото, за девет и половина ми трябва такси, отиваме в музея „Орсе“.
— Ще имам грижата, Тони.
Няма да ви досаждам със светския разговор, състоял се в таксито по пътя от хотела до музея, защото, за да задържи вниманието ви, писателят трябва да притежава далеч по-голяма дарба от моята. Но би било твърде нелюбезно от моя страна да не призная, че рисунките на Пикасо заслужаваха да бия толкова път.
Длъжен съм да добавя и че заради обясненията на Сузи, зад нас се събра малка групичка, която ни следваше по петите.
— Моливът — отбеляза тя — е най-жестокото изразно средство на художника, защото при него нищо не е оставено на случайността.
Застана пред рисунката, на която Пикасо е изобразил баща си, както седи вцепенен на стол. Аз спрях и я загледах като омагьосан.