Две години по-късно научих, че била родила момче, после и момиче, но никой не знаеше как се казват. Накрая, някъде преди година прочетох в клюкарските колонки по вестниците, че се била развела.
После като гръм от ясно небе Сузи ми се обади и предложи да сме пийнели нещо. Когато ми каза къде ще се срещнем, разбрах, че не се е предала. Чух се да изричам „да“ и се запитах дали изобщо ще я позная.
Докато я гледах как се качва по стълбите на галерия „Тейт“, си дадох сметка, че единственото, което съм забравил, е колко красива е тя. Беше по-пленителна и от преди.
Бяхме в галерията само от няколко минути, когато Сузи ми припомни какво удоволствие е да я слушаш да говори за живопис. Едва наскоро бях признал, че Уорхол и Лихтенстайн не са просто драскачи; още отричах, че Деймиен Хърст е художник, но си тръгнах от изложбата с ново уважение към творчеството му.
Сигурно не би трябвало да се изненадвам, че Сузи е запазила маса в ресторанта на „Тейт“ и че не отвори дума за двата дни в Париж, докато не ни донесоха кафето и тя не попита:
— Ако сега можеше да правиш каквото ти се прави, какво щеше да избереш?
— Щях да прекарам съботата и неделята заедно с теб в Париж — отвърнах през смях.
— Хайде да го направим — каза Сузи. — В центъра „Помпиду“ има изложба на Хокни, отзивите са страхотни, освен това знам едно уютно, но непретенциозно хотелче, където не съм ходила от години, да не говорим пък за ресторанта, който се гордее, че го няма по туристическите справочници.
Винаги съм смятал за позорно един мъж да обсъжда жена така, сякаш е поредното му завоевание или трофей, но защо да си кривя душата, следващия понеделник, докато гледах как Сузи отива да се качи на самолета за Ню Йорк, си казах, че си е струвало да чакам толкова години.
Оттогава не ми се е обаждала.
От нищо — нещо
Джейк започна да набира бавно номера, както почти всяка вечер в шест след смъртта на баща си. Приготви се през следващия четвърт час да чуе какво е правила майка му през деня.
Тя живееше толкова спокойно и подредено, че всъщност нямаше какво толкова да му разказва. Особено пък в събота. Всяка сутрин пиеше кафе с най-добрата си приятелка Моли Шулц, с която понякога се заседяваше чак до обяд. В понеделник, сряда и петък играеше бридж у семейство Закарис, което живееше отсреща. Във вторник и четвъртък ходеше на гости на сестра си Нанси, което поне й даваше повод да мърмори вечерта, когато синът й се обадеше.
В събота пък си почиваше от натоварената седмица. Единственото уморително нещо, което вършеше, бе някъде по обяд да си купи дебелия неделен брой на „Таймс“, странен обичай на нюйоркчани, който ако не друго, поне й даваше възможност да уведоми сина си кои статии да погледне на другия ден.
За Джейк всекидневните разговори се състояха от няколко уместни въпроса — в зависимост от деня. Понеделник, сряда, петък: как мина бриджът? Колко спечели/изгуби? Вторник, четвъртък: как е леля Нанси? Сериозно? Не може да бъде! Събота: нещо любопитно в „Таймс“, да не би утре да го изтърва?
Наблюдателните читатели знаят, че в седмицата все пак има седем дни, и ще поискат да разберат какво е правела майката на Джейк в неделя. В неделя тя обядваше у сина си, така че нямаше нужда той да й звъни вечерта.
Джейк набра и последната цифра от телефонния номер на майка си и зачака тя да вдигне. Вече се бе подготвил да узнае какво да прочете в утрешния брой на „Ню Йорк Таймс“. Майка му обикновено вдигаше след второто-третото позвъняване — времето, необходимо й да измине разстоянието от фотьойла при прозореца до апарата в другия край на стаята. Телефонът иззвъня четири, пет, шест, седем пъти и Джейк се запита дали пък майка му не е излязла. Изключено! След шест вечерта тя не мърдаше от къщи — и зиме, и лете. Толкова си държеше на навиците, че би й се зарадвал и сержант, отговарящ за строевата подготовка на морските пехотинци.
Накрая Джейк чу щракване. Тъкмо да каже: „Здрасти, мамо, аз съм, Джейк“, когато екна глас, който със сигурност не беше на майка му. Реши, че е сбъркал телефона, и понечи да затвори, когато гласът каза:
— Ще ти оставя сто хиляди долара. Единственото, което трябва да направиш, е да идеш и да си ги прибереш. Парите са в плик, търси ги в кафене „Били“.
— Къде е това „Били“? — попита друг глас.