— На ъгъла на Оук Стрийт и Рандъл. Ще те чакат към седем.
Затаил дъх, Джейк драсна върху тефтера до телефона: „Оук и Рандъл“.
— А как ще разберат, че пликът е за мен? — поинтересува се вторият глас.
— Купи си „Ню Йорк Таймс“ и плати със стодоларова банкнота. Ще ти върнат ресто двайсет и пет цента, все едно си дал долар. И да има хора в кафенето, няма да се усъмнят. Не отваряй плика, докато не идеш на сигурно място — кой в Ню Йорк ще се дърпа, ако от небето му паднат сто хилядарки! Прави, каквото ще правиш, само не ме търси. Инак следващия път ще видиш „сухо“ през крив макарон.
Двамата затвориха.
Джейк също остави слушалката — съвсем му беше изхвърчало от главата, че е смятал да се обажда на майка си.
Седна да умува какво да предприеме оттук нататък — ако изобщо предприемеше нещо. Както почти винаги в събота вечер, жена му Елън беше завела децата на кино, щяха да се приберат чак към девет. Вечерята беше в микровълновата печка заедно с бележка, на която пишеше колко минути Джейк да притопля яденето. Той задължително добавяше минута.
Разлисти телефонния указател, докато стигна на буквата Б: Би…, Бил…, Били. Готово! Оук Стрийт 1127. Остави указателя и отиде в кабинета, където затърси по лавиците над бюрото карта на Ню Йорк. Беше я пъхнал между „Мемоарите на Елизабет Шварцкопф“ и „Как да отслабнете с десет килограма, ако сте прехвърлили четирийсетте“.
Отгърна показалеца в края и бързо откри Оук Стрийт. После отвори картата на съответната страница и намери с пръст квадратчето. Пресметна, че ако все пак тръгне натам, ще стигне за около половин час в Уест Сайд. Погледна си часовника. Беше шест и четиринайсет. Всъщност защо ли изобщо го гледаше! Нямаше да ходи никъде. Ако не друго, нямаше у себе си сто долара.
Извади портфейла от вътрешния джоб на якето си и преброи бавно банкнотите: трийсет и седем долара. Отиде в кухнята да провери в кутията, където Елън държеше дребните пари. Беше заключена, а той не помнеше къде жена му държи ключа. Извади от чекмеджето до печката отвертка и разби кутийката: още двайсет и два долара. Заснова напред-назад из кухнята — чудеше се какво да прави. Оттам отиде в спалнята и провери един по един джобовете на саката и панталоните си. Още долар и седемдесет и пет на дребни. Прехвърли се в стаята на дъщеря си. Касичката с форма на Снупи беше оставена върху тоалетката. Джейк я взе и я занесе при кревата. Преобърна я и изтръска монетите върху покривалото: още шест долара и седемдесет и пет цента.
Седна в края на леглото и се замъчи да се съсредоточи, докато не се сети за банкнотата от петдесет долара, която държеше сгъната в шофьорската книжка — за всеки случай. Прибави я към онова, което вече беше събрал: сто и седемнайсет долара и петдесет цента.
Погледна си часовника. Шест и двайсет и три. Защо пък да не отскочи и просто да погледне! Нищо повече, реши той.
Извади от гардероба в антрето стария балтон и се измъкна на пръсти от апартамента, като първо провери дали и трите ключалки върху входната врата са заключени. Натисна копчето на асансьора, но не се чу никакъв звук. „Пак е повреден“ — изруга Джейк и хукна надолу по стълбището. Отсреща имаше кафене, където се отбиваше често, ако Елън беше с децата на кино.
Съдържателят му се усмихна.
— Както обикновено ли, Джейк? — попита го, учуден, че се е навлякъл с балтон колкото да прекоси улицата.
— Не, благодаря — отвърна уж нехайно Джейк. — Дали имаш да ми дадеш стодоларова банкнота на цяло?
— Едва ли — отвърна мъжът и взе да разглежда пачката банкноти, после пак се обърна към Джейк. — Провървя ти. Намира ми се една.
Джейк му подаде банкнотите от петдесет и от двайсет долара, двете десетачки и двете по пет и в замяна си получи стоте долара. Сгъна банкнотата внимателно на четири, пъхна я в портфейла, а него прибра във вътрешния джоб на сакото. Излезе от кафенето и тръгна по улицата.
Закрачи бавно и след две пресечки в западна посока излезе при автобусната спирка. Притесни се да не закъснее, но после отсъди, че нещата ще се решат от само себе си. Точно тогава се зададе и автобусът. Джейк се качи, плати си билета и седна в задния край — още не беше решил какво ще прави, когато стигне в Уест Сайд.
Толкова се бе залисал, че изтърва спирката и се наложи да върви пеш още седемстотин-осемстотин метра, докато се върне на Оук Стрийт. Погледна номерата. Оставаха му още три-четири пресечки, докато излезе на кръстовището на Оук Стрийт и Рандъл.
Забеляза, че неусетно е забавил крачката. Не щеш ли, на следващия ъгъл, върху един от стълбовете на уличното осветление съгледа бяло-зелена табелка, на която пишеше „Рандъл Стрийт“. Огледа се припряно във всички посоки, пак провери колко е часът. Беше седем без единайсет.