— Това плувен басейн ли е? — попита невинно момченцето.
Хенри си повтори наум думите на детето и докато се връщаше към колата, реши да ги включи в словото си в Ротарианския клуб. Погледна си часовника и видя, че има време да отскочи до клуб „Британия“ — дано завари там Бил Патерсън. Влезе в клуба и веднага мерна банкера: както винаги, седеше на един от високите столове при барплота и четеше стар брой на „Файненшъл Таймс“.
Бил вдигна глава, когато Хенри отиде при него.
— Мислех си, че днес ще се занимаваш със заместник-министъра.
— Самолетът му каца чак в три и половина — отвърна първият секретар. — Наминах насам, за да си поприказваме.
— Искаш съвет как да изхарчиш излишъка, който натрупахте от разликите в курса миналия петък ли?
— Не. Ако искам тоя строеж да започне някога, твоят излишък няма да ми стигне доникъде.
След двайсетина минути вече бе изтръгнал от Бил обещанието да оглави комитета по набиране на средства, да открие в банката сметка и да убеди шефовете си в Лондон да направят първото дарение. После си тръгна.
Докато пътуваха към летището с ролс-ройса на върховния комисар сър Дейвид, първият секретар му разказа какво ново-вехто около строежа на плувния басейн. Върховният комисар се усмихна и го похвали:
— Браво на теб, Хенри. А сега да се надяваме, че и със заместник-министъра ще имаш същия успех, както с Бил Патерсън.
Когато боингът кацна, двамата вече стояха на пистата на летището в Сейнт Джордж, пред двуметровото червено килимче. В Сейнт Джордж рядко се приземяваше повече от един самолет на ден, затова пистата беше само една, а поне според Хенри местните жители се бяха поизхвърлили, определяйки летището като международно.
Оказа се, че заместник-министърът си е веселяк, настоя всички да му викат Уил. Увери сър Дейвид, че изгаря от нетърпение да посети Сейнт Едуард.
— Сейнт Джордж, господин заместник-министър — зашушука в ухото му върховният комисар.
— Да де, Сейнт Джордж — повтори, без дори да трепне, Уил.
Щом пристигнаха във Върховния комисариат, Хенри остави заместник-министъра да си пие чая заедно със сър Дейвид и жена му и се върна в кабинета си. Съзнаваше, че посещението на Уил Безмозъчния е твърде кратко, та заместник-министърът да помогне за басейна, след като се върне в Лондон. Въпреки това Хенри нямаше намерение да се отказва. Ако не друго, гостът поне бе прочел докладните записки, защото им каза, че много му се искало да види новия плувен басейн.
— Строежът му още не е започнал — напомни Хенри.
— Виж ти! — изненада се заместник-министърът. — Защо тогава ми се струва, че съм чел някъде как принцеса Маргарет го е открила?
— Не, не го е открила, само е направила първата копка, господин заместник-министър. Но след като начинанието получи благословията ви, нещата може би ще потръгнат.
— Ще направя каквото мога — обеща Уил. — Но да знаете, че имаме указания да орежем още повече средствата за отвъдморските територии.
„Сигурен знак, че наближават избори“ — помисли Хенри.
На коктейла същата вечер успя да каже само едно „Добър вечер, господин заместник-министър“, понеже върховният комисар бе решил само за шейсет минути да представи госта на всички присъстващи. Когато двамата отидоха да вечерят с генерал Оланги, Хенри се върна в кабинета си, за да прегледа още веднъж речта, която заместник-министърът трябваше да произнесе по време на закуската другата сутрин. Остана доволен, когато видя, че абзацът за плувния басейн, който е написал, е останал в окончателния вариант — така поне щеше да влезе в протокола. Провери и как са разпределени местата и се увери, че са го сложили до главния редактор на „Ехото на Сейнт Джордж“. Така можеше да бъде сигурен, че уводната статия още в следващия брой ще е посветена на подкрепата, която британското правителство ще окаже на строежа и на комитета по набиране на средства.
На другия ден Хенри стана рано и беше сред първите, дошли в резиденцията на върховния комисар. Възползва се от възможността и уведоми повечето местни предприемачи, поканени на закуската, колко важен е за британското правителство плувният басейн, като не пропусна да наблегне, че банка „Барклис“ е приела да открие дарителската сметка, като внесе в нея крупна сума.
Заместник-министърът закъсня с няколко минути за закуската.
— Обаждане от Лондон — обясни той, така че седнаха на масата чак в осем и петнайсет.
Хенри се настани до главния редактор на местния вестник и зачака нетърпеливо високият гост да произнесе речта.