Хенри беше на път да се отчае.
Следващия понеделник, на сутрешното съвещание с върховния комисар, сър Дейвид съобщи на Хенри, че имал добри новини.
— Не може да бъде! Правителството на нейно величество най-сетне е удържало на обещанието си и…
— Е, нека не се отдаваме на мечти — прекъсна го през смях сър Дейвид. — В списъка си за повишение за догодина, вероятно ще те издигнат върховен комисар. — Известно време той мълча. — Доколкото разбрах, се отваряли едно-две топли местенца, стискай палци. Между другото, след като ние с Каръл заминем утре за годишния отпуск в Англия, постарай се Аранга да не се озовава по първите страници на вестниците…, ако искаш да ти дадат Бермудските, а не Възнесенските острови.
Хенри се върна в кабинета си и се зае заедно със секретарката да преглежда сутрешната поща. В купчинката „Спешно“ имаше покана да придружи генерал Оланги до родното му място. Всяка година президентът извършваше този ритуал, за да покаже на народа си, че не е забравил своите корени. Обикновено го придружаваше върховният комисар, но тъй като той щеше да бъде в Англия, се очакваше да го представлява първият му секретар. Хенри се запита дали сър Дейвид нарочно не е извъртял нещата така.
От купчинката „За становище“ трябваше да реши дали да придружи неколцина предприемачи по време на опознавателната обиколка из банановите плантации на острова, или да говори за бъдещето на еврото пред Политическото дружество на Сейнт Джордж. Сложи чавка върху писмото на предприемачите и драсна бележка, с която препоръчваше на Политическото дружество да покани главния счетоводител, който бил по-наясно от него с еврото.
След това се прехвърли на купчинката „Прегледай и хвърли“. Писмо от госпожа Дейвидсън, която даряваше за плувния басейн двайсет и пет кори, покана за църковния базар в петък и напомняне, че в събота Бил става на петдесет години.
— Нещо друго? — попита Хенри.
— Само една бележка от кабинета на върховния комисар — напомнят ви да се запасите за пътуването с президента в планината с каса минерална вода, с хапчета против малария и с клетъчен телефон. В противен случай имало опасност да се обезводните, да ви тръшне треска и в същото време да нямате връзка със света.
Хенри се засмя.
— Да, да и да — рече той и тъкмо в този миг телефонът иззвъня.
Обаждаше се Бил, който го предупреди, че банката не можела и занапред да издава чекове за покриване на разходите по изграждане на басейна, понеже през последния месец не били постъпили значителни вноски.
— Не е нужно да ми напомняш — подметна Хенри и се вторачи в чека за двайсет и пет кори, изпратен от госпожа Дейвидсън.
— Строителите са изтеглени от строежа, понеже не сме в състояние да платим за следващия етап. За капак, поне на пръв поглед президентът пращи от здраве и ти няма да спечелиш нищо от тримесечния превод от милион и двеста и петдесет хиляди лири стерлинги.
— Честита петдесетгодишнина в събота, Бил — поздрави го Хенри.
— Хич не ми напомняй — отвърна банкерът. — Но понеже сам отвори дума, надявам се да дойдеш на малкото тържество, което правим вечерта със Сю.
— Ще дойда, как няма да дойда! — възкликна Хенри. — Нищо не може да ме спре.
Същата вечер започна да взима преди лягане хапчетата против малария. В четвъртък купи от кварталния супермаркет каса минерална вода. В петък сутринта, тъкмо преди да тръгне, секретарката му връчи клетъчен телефон. Дори провери дали Хенри знае как да борави с него.
В девет часа, след като обеща на секретарката да й се обади веднага щом пристигнат в селото на генерал Оланги, той излезе от кабинета и отиде с остина в казарма „Виктория“. Спря вътре в двора и беше отведен при мерцедеса с държавния флаг на Обединеното кралство към края на кортежа. В девет и половина президентът излезе от двореца и отиде при открития ролс-ройс отпред. Волю-неволю Хенри си помисли, че никога не е виждал генерала толкова здрав.
Караулът отдаде почести и кортежът излезе от казармата. Прекосиха бавно Сейнт Джордж — по улиците се бяха строили дечица със знаменца, пуснати от училище, та да поздравят своя водач, поел на дълъг път към родното място.
Хенри се отпусна на седалката — предстоеше му петчасово пътуване нагоре по планината. От време на време придремваше, ала биваше изтръгван грубо от съня всеки път щом навлезеха в някое село и отново се повтаряше ритуалът с децата, строени, за да приветстват президента.
По пладне кортежът спря в селце високо в планината — жителите бяха приготвили обяд за почетния гост. След час отново потеглиха. Хенри се притесняваше, че хората от местното племе сигурно са пожертвали запасите си за зимата, за да напълнят търбусите на гмежта от войници и официални лица, придружаващи президента в неговото поклонничество.