Уредникът замълча, убеден, че все някой ще попита защо.
— Защо? — възкликна американката по карирани бермудки в първата редица.
— Уместен въпрос, драга ми госпожо — отвърна снизходително уредникът. — Просто защото на повечето дребни престъпници им е невъзможно да пласират такава ценна плячка, освен ако кражбата не е поръчкова.
— Поръчкова ли? — подвикна като по сценарий същата американка.
— Точно така, поръчкова, драга ми госпожо — натърти уредникът, щастлив, че му е паднал случай да се впусне в обяснение. — Има престъпни банди, които върлуват навред по света и задигат шедьоври за клиенти, доволни, че няма да им се наслаждава никой освен тях.
— Сигурно излиза скъпичко — предположи американката.
— Доколкото знам, в момента тарифата е една пета от пазарната стойност на произведението — потвърди уредникът и така най-сетне й запуши устата.
— Това обаче не обяснява защо толкова много съкровища ви се връщат почти веднага — намеси се някой, застанал по средата.
— Тъкмо щях да стигна и до това — подвикна малко раздразнено уредникът. — Ако някое произведение на изкуството не е откраднато по поръчка, и най-неопитният прекупвач ще гледа да не се набутва между шамарите. — Той побърза да добави: — Защото… — Да не би американката да попита: „Защо?“. — Защото само часове след кражбата големите тръжни фирми, търговците на произведения на изкуства и галериите вече разполагат с описание на изчезналата творба. Така крадецът изпада в безизходица: няма къде да пласира откраднатото произведение. Опита ли, полицията ще го сгащи още същия ден. Повечето откраднати шедьоври ни се връщат до няколко дни или биват захвърляни на място, където със сигурност ще бъдат намерени. За последните десет години само Дъличката художествена галерия е имала три такива случая и колкото и да е изненадващо, съвсем малко от съкровищата са връщани повредени.
Този път от малобройната ни групичка се изтръгнаха няколко „Защо?“
— Както личи — каза уредникът в отговор на възгласите, — обществеността може и да е склонна да прости дързък обир, но не и да забрави, че някой е повредил нещо ценно за нацията. Бих могъл да добавя и че вероятността един престъпник да бъде изправен пред съд е много по-малка, ако той върне откраднатото непокътнато. Но нека продължа краткия си разказ за тринайсетата отливка — допълни мъжът. — На шести септември 1997 година, в деня, когато погребахме лейди Даяна, принцесата на Уелс, точно в мига, в който ковчегът й беше спуснат в гроба в Уестминстърското абатство, пред главния вход на Хъксли Хол спряла камионетка. От нея слезли шестима мъже в униформи на Националния тръст, които уведомили дежурния от охраната, че им е наредено да натоварят „Легналата жена“ и да я откарат в Лондон, за изложбата на Хенри Мур, която предстоеше да се открие в Хайд Парк. Охраната бе уведомена, че заради погребението преместването на статуята е отложено за следващата седмица. Но дежурният видял, че документите са изрядни, и понеже бързал да се върне пред телевизора, разрешил на шестимата да натоварят статуята. През двата дни след погребението Хъксли Хол беше затворен, така че никой не се сетил за случката, докато следващия вторник не се появила втора камионетка с други мъже, на които също било наредено да натоварят скулптурата и да я закарат на изложбата на Мур в Хайд Парк. И този път документите били в изрядност и отпърво охраната решила, че е станала чиновническа грешка. Но звъннали на организаторите на изложбата в Хайд Парк и веднага се сетили каква е работата. Разбра се, че шедьовърът е бил откраднат от банда професионалисти. Уведомихме незабавно Скотланд Ярд. А там — продължи уредникът — си имат цял отдел, който се занимава само с кражби на произведения на изкуството — в компютрите им са описани най-подробно хиляди експонати. Веднага щом получат съобщение, че е изчезнал някой, предупреждават всички тръжни къщи и търговци на произведения на изкуството в страната. — Уредникът замълча и отново отпусна ръка върху бронзовия женски задник. — Сигурно ще си кажете, че творбата е твърде голяма, за да бъде вдигната и прекарана, но в деня на обира, по пътищата както никога нямаше движение и вниманието на обществеността бе насочено другаде. Седмици наред в Скотланд Ярд не успяха да се доберат до нищо, което да ги насочи към „Легналата жена“, и вече започнаха да се опасяват, че става дума за успешен поръчков обир. Ала няколко месеца по-късно някакъв дребен крадец на име Сам Джаксън се опитал да задигне малък маслен портрет на втората херцогиня и полицията се натъкнала на първата следа. Когато отвели заподозрения на разпит в местния участък, той предложил на полицая, който го бил задържал, извънсъдебно споразумение. „И какво толкова можеш да ни предложиш точно ти, Джаксън?“ — подметнал доверчиво сержантът. „Ще ви отведа при «Легналата жена» — отвърнал обирджията, — но при условие, че ме обвините само в проникване с взлом.“ Знаел, негодникът му с негодник, че за това ще мине метър и ще го осъдят най-много условно. „Ако открием «Легналата жена» — рекъл сержантът, — ще отървеш кожата.“ Така се стигнало до споразумение — портретът на втората херцогиня бил нескопосно копие, от което, стига да успеел да го пласира, обирджията щял да изкара най-много неколкостотин лири стерлинги. Натоварили Джаксън отзад на автомобила и той повел тримата полицаи през Йоркшир, после и през Ланкашир — навлизали все по-навътре и навътре в полето, докато накрая стигнали при безлюдна къща. Оттам прекосили пеш няколко ниви и излезли при дол, където се натъкнали на голяма барака, сгушена сред горичката. Полицаите избили ключалката и отворили вратата. Вътре имало изоставена леярна. По пода се въргаляли разрязани олуци, вероятно задигнати от покривите на черквите и на порутените къщи наоколо. Полицаите претърсили педя по педя постройката, но така и не открили и следа от „Легналата жена“. Тъкмо да обвинят Джаксън, че разиграва силите на реда, когато го видели, че стои пред огромен къс бронз. „Не съм твърдял, че ще намерите статуята в първоначалния й вид, казах ви само, че ще ви заведа при нея.“ — Уредникът изчака и по-несхватливите да се присъединят към всеобщото „ох“ и „ах“ или просто да кимнат, че са разбрали. — Както личи, се е оказало доста трудничко престъпниците да пласират шедьовъра и тъй като очевидно не са искали да ги заловят заедно с крадена вещ на стойност над един милион лири стерлинги, просто са претопили „Легналата жена“. Джаксън се кълнял, че няма и представа кой е извършител на престъплението, но все пак си признал, че някой се е опитал да му продаде парчето бронз за хиляда лири — по ирония на съдбата, точно толкова, колкото петият херцог е платил за оригинала на шедьовъра. След няколко седмици парчето бронз бе върнато на Националния тръст. За беда застрахователното дружество отказа да ни обезщети и с едно-едничко пени, понеже, видите ли, откраднатият бронз ни бил върнат. Адвокатите на Тръста проучиха най-внимателно застрахователната полица и установиха, че имаме право да искаме да ни се изплати сумата, необходима за възстановяване на повредената вещ в първоначалния и вид. Застрахователите — къде ще ходят! — склониха да покрият разходите по реставрацията. След това се обърнахме към фондация „Хенри Мур“ с молба да ни съдействат с каквото могат. Няколко дни хората там проучваха къса бронз и след като го премериха и му направиха химически анализ, потвър