Тук-там се чуха ръкопляскания, уредникът дори се поклони лекичко.
Няколко години по-късно се сетих за тази история: присъствах на търг на произведения на съвременното изкуство в „Сотби Парк-Бърнет“ в Ню Йорк, където след наддаване третата отливка на „Легналата жена“ бе продадена за милион и шестстотин хиляди долара.
Убеден съм, че в Скотланд Ярд са пратили в архива разследването за изчезналата шеста отливка на „Легналата жена“ и смятат случая за приключен. Но главният следовател, натоварен с него, все пак си призна пред мен, че ако предприемчивият престъпник е успял да убеди някоя леярна да изработи още една отливка на „Легналата жена“ и да й сложи печат „6/12“, после преспокойно я е пласирал за около четвърт милион лири стерлинги на клиента, който му я е поръчал. Всъщност никой не може да каже със сигурност колко шести отливки на „Легналата жена“ се намират в частни ръце.
Тревата там е по-зелена…
Бил се събуди рязко. В почивни дни си отспиваше на воля, но в понеделник сутрин очакваха от него да се махне оттук още по изгрев слънце. Нощуваше под сводовете на банка „Кричли“ от толкова отдавна, че помнеше и най-старите служители в сградата.
Всяка вечер идваше към седем, за да си запази местенцето. Не че след всичкото това време някой дръзваше да му го заеме. През последните десетина години Бил ги беше гледал как идват и си отиват — някои имаха златни сърца, други — сребърни, трети — пиринчени. Тия с пиринчените се интересуваха главно от другия вид злато. Бил ги беше разбрал какво представляват, и то не само по отношението към него.
Погледна часовника над вратата: шест без десет. Всеки момент младият Кевин щеше да се покаже на входа и да го помоли любезно да изчезва. Свястно момче беше тоя Кевин — често му даваше по някоя и друга пара, хем чакаше второ дете. Душа човек. Бил със сигурност нямаше да получи същото внимание от важните клечки, които щяха да се появят по-късно.
Позволи си да помечтае. Никак нямаше да е зле и той да има службицата на Кевин и да ходи облечен в дебелия топъл балтон и фуражката с козирката. Пак щеше да студува на улицата, но с истинска работа и редовна заплата. Какво да се прави, живот! Някои си се раждаха с късмет. И какво толкова вършеше Кевин? Единственото му задължение бе да казва: „Добро утро, господине. Надявам се, че сте прекарали добре почивните дни.“ Откакто направиха вратата автоматична, дори не се налагаше да я отваря.
Но Бил не се оплакваше. И той беше прекарал добре съботата и неделята. Не беше валяло, напоследък и полицаите не го закачаха — преди доста години ги беше предупредил за онзи негодник от ИРА, дето спря камионетката точно пред банката. Имаше набито око, не току-така беше служил в армията.
Беше успял да се сдобие с петъчния брой на „Файненшъл Таймс“ и със съботния на „Дейли Мейл“. „Файненшъл Таймс“ го подсещаше да влагал в Интернет-фирми, а не в текстилната промишленост, понеже след спада в продажбите на Хай Стрийт, акциите на производителите на конфекция се обезценявали главоломно. Бил вероятно бе единственият сред хората, свързани по един или друг начин с банката, който четеше от кора до кора „Файненшъл Таймс“, и със сигурност — единственият, който го използваше за завивка.
Бе намерил броя на „Мейл“ в кофите за боклук зад банката — нямате си представа какви неща изхвърляха там юпитата. Бил беше изваждал от контейнерите какви ли не чудесии: като се почне от часовник „Ролекс“ и се стигне до пакетче презервативи. Не че щяха да му влязат в работа. В Сити часовници под път и над път, за какво му беше още един, а колкото до презервативите, откакто се бе уволнил от армията, и те не му трябваха особено. Беше спазарил часовника и бе подарил гумичките на Винс — оня, дето спеше при „Банк ъф Америка“. Голям фукльо беше, дай му да се перчи с поредното си завоевание! Не че при тия обстоятелства Бил му вярваше много-много. Затова реши да си направи майтап и му подари презервативите за Коледа.