Първият човек, който се обади на Корнилиъс в събота сутринта, беше брат му Хю. Очевидно бе отворил писмото на Франк преди броени минути. Корнилиъс остана с впечатлението, че още някой слуша разговора.
— Току-що получих писмото от адвоката ти — под хвана Хю, — направо не мога да повярвам. Много те моля, кажи ми, че е станала някаква ужасна грешка.
— Опасявам се, че грешка няма — завайка се Корнилиъс. — Де да имаше!
— Хубава работа! Бива ли прозорлив човек като теб да допусне подобно нещо!
— Отдай го на годинките — отвърна. — Няколко седмици след смъртта на Мили ме убедиха да вложа крупна сума в търговско дружество, доставящо на руснаците минно оборудване. Всички сме чели, че там имало неизчерпаеми залежи от нефт, стига да успееш да се добереш до тях, и бях убеден, че ще си върна парите с лихвата. Миналия петък секретарката на фирмата ми съобщи, че са изпаднали в неплатежоспособност.
— И таз добра! Все пак, надявам се, не си вложил всичките си пари в едно-единствено дружество, нали? — възкликна още по-изумен Хю.
— Отпърво не, разбира се — поясни Корнилиъс, — после обаче се хванах на въдицата — приплакаха ми, че им трябвали още свежи пари в брой. Накрая си мислех, че ща не ща, трябва да влагам още и още, ако искам да си върна първоначалните инвестиции.
— Но дружеството сигурно има дълготрайни активи, с които да си покриеш загубите. Ами минното оборудване?
— Ръждясва някъде из Централна Русия, а досега не съм видял и напръстник нефт.
— Защо не си се измъкнал още когато си усетил накъде духа вятърът? — попита Хю.
— Предполагам, от гордост. Не исках да си призная, че съм заложил на бита карта, и си въобразявах, че в крайна сметка ще си върна парите.
— Но все ще те обезщетят някак, нали? — съвсем се отчая Хю.
— Няма да ми дадат и пени — отвърна Корнилиъс. — Не ми е по джоба дори да се кача на самолета и да отида в Русия, за да видя на място как стоят нещата.
— Колко време ти дадоха?
— Вече са завели иск за несъстоятелност и дали ще отърва кожата, зависи само от това колко пари ще успея да събера за толкова кратко време. — Той замълча. — Неприятно ми е да ти го напомням, Хю, но сигурно се сещаш, че преди известно време ти дадох назаем сто хиляди лири стерлинги. Надявах се, че…
— Да де, но знаеш, че магазинът глътна парите до последното пени, напоследък и продажбите на Хай Стрийт падат, точно сега надали ще събера повече от неколкостотин лири.
На Корнилиъс му се стори, че чува как някой шушука отстрани: „Точно така, най-много неколкостотин лири.“
— Да, знам, и на теб не ти е лесно — съгласи се Корнилиъс. — Но ще ти бъда признателен, колкото и малка да е помощта. Щом решиш с колко можеш да ми услужиш… — Той замълча отново. — Трябва, разбира се, да се посъветваш и с Елизабет колко пари сте в състояние да заделите. Изпрати чека направо в кантората на Франк Винсънт. Оставил съм го той да се оправя с тая каша.
— Накрая, и да загубиш, и да спечелиш, адвокатите си прибират своето.
— Не говори така — спря го брат му, — в този случай Франк се отказа от хонорар. И понеже така и така си на телефона, Хю, какво става с майсторите, които щеше да ми пратиш в края на седмицата, за да постегнат кухнята? Сега е още по-важно да приключат час по-скоро, защото ще обявя къщата за продан и с обновената кухня ще й взема по-добра цена. Сигурен съм, ще ми влезеш в положението.
— Ще видя какво мога да направя — отвърна Хю, но нищо чудно да се наложи да пратя майсторите на друг обект. Напоследък не можем да вдигнем глава от работа.
— Виж ти! Нали току-що каза, че си закъсал за пари? — едвам сподави Корнилиъс напушилия го смях.
— Точно така — изпелтечи припряно брат му. — Имах предвид, че трябва да работим извънредно, ако искаме да се закрепим на повърхността.
— Ясно — рече Корнилиъс. — И все пак съм сигурен, че ще направиш всичко по силите си, за да ми помогнеш. Вече знаеш, че съм загазил не на шега.
Затвори и се подсмихна.
Следващата жертва, решила да провери какво става, не си направи труда да му звъни по телефона и след няколко минути цъфна на входната врата и не свали пръст от звънеца, докато Корнилиъс не отвори.
— Къде е Полин? — бе първото, което попита Маргарет, щом видя брат си. Той я изгледа — тази сутрин беше попрекалила с грима.
— Опасявам се, че се наложи да я уволня — поясни Корнилиъс и се наведе да целуне сестра си. — Ищците не гледат с добро око на хора, които не могат да се разплатят с кредиторите, а си позволяват да държат лична прислуга. Много мило, Маргарет, че дойде толкова бързо, когато съм изпаднал в беда, но ако се надяваш да пийнеш чай, ще се наложи да си го правиш сама.