„Ще отида при всички съдии и защитници… — мислеше Машенка, като трепереше. — Ще им обясня, ще се закълна… Те ще повярват, че аз не мога да бъда крадла!“
Машенка си спомни, че в кошницата под чаршафите имаше сладкиши, които тя, по стар навик от института, вземаше от трапезата на обяд и си ги скриваше в стаята. Като си помисли, че тая нейна малка тайна е вече известна на господарите, стана й горещо, досрамя я и от страха, от срама, от обидата започна силно сърцебиене, което се усещаше в слепите очи, в ръцете и дълбоко в корема.
— Заповядайте на обяд! — повикаха Машенка. „Да отида ли, или да не отида?“
Машенка си поправи косата, изтри си лицето с мокра кърпа и отиде в трапезарията. Там бяха вече започнали да обядват… На единия край на масата седеше Федося Василиевна, важна, с тъпо, сериозно лице, на другия — Николай Сергеич. Отстрани седяха гостите и децата. Обеда поднасяха лакеи с фракове и с бели ръкавици. Всички знаеха, че в дома има тревога, че господарката е тъжна, и мълчаха. Чуваше се само дъвчене и почукване на лъжиците о чиниите.
Разговора започна самата домакиня.
— Какво имаме като трето? — попита тя лакея с морен, страдалчески глас.
— Естуржон а-ля рюс!1 — отговори лакеят.
— Аз поръчах това, Феня… — побърза да каже Николай Сергеич. — Риба ми се дояде. Ако не ти харесва, ma chere2, да не поднасят. Поръчах така… между другото…
Федося Василиевна не обичаше ястия, които тя не бе поръчвала, и сега очите й се напълниха със сълзи.
— Хайде, стига сме се вълнували — каза със сладникав глас Мамиков, домашният лекар, като докосваше леко ръката й и се усмихваше също така сладникаво. — И без това сме достатъчно нервни. Да забравим за брошката! Здравето е по-скъпо от две хиляди!
— Не ми е жал за двете хиляди! — отговори господарката и едра сълза потече по бузата й. — Възмущава ме фактът! Няма да търпя крадци в къщата си. Не ми е жал, за нищо не ми е жал, но да крадат от мене — това е такава неблагодарност! Така да ми се отплащат за моята добрина…
Всички гледаха в чиниите си, но на Машенка се стори, че след думите на господарката всички погледнаха нея. В гърлото й изведнъж се надигна буца, тя заплака и притисна кърпичката до лицето си.
— Pardon — измънка тя. — Аз не мога. Боли ме глава. Ще изляза.
Стана от масата несръчно, като изтрополи със стола си. Това я смути още повече и тя бързо излезе.
— Голяма работа! — продума Николай Сергеич, като се мръщеше. — И трябваше за това да се претърсва стаята й!… Колко… неуместно наистина…
— Аз не твърдя, че тя е взела брошката — каза Федося Василиевна, — но можеш ли да гарантираш за нея. Аз, да си призная, не вярвам много на тия учени голтачки.
— Наистина, Феня, неуместно беше… Извини, Феня, но по закон ти нямаш никакво право да вършиш каквито и да било претърсвания.
— Аз не зная вашите закони. Зная само, че ми се изгуби брошката и това е всичко. И аз ще намеря тая брошка! — Тя удари с вилицата по чинията и очите й гневно светнаха. — А вие яжте и не се месете в моите работи!
Николай Сергеич кротко наведе очи и въздъхна. А Машенка, като влезе в стаята си, се хвърли на кревата. Тя сега нито се страхуваше, нито се срамуваше, а имаше само мъчително, силно желание да отиде и да напляска по бузите тая коравосърдечна, тая надменна, тъпа, щастлива жена.
Като лежеше така и дишаше във възглавницата, тя мечтаеше колко би било хубаво да отиде сега да купи най-скъпата брошка и да я хвърли в лицето на тая тъпачка. Или да дадеше бог Федося Василиевна да се разори, да тръгне да проси и да почувствува целия ужас на сиромашията и зависимостта от другите, а оскърбената Машенка да даде милостиня. О, да можеше да получи голямо наследство, да купи каляска и да мине с шум покрай прозорците й, а оная да се пукне от завист!
Но всичко това бяха мечти, а в действителност й оставаше едно — по-скоро да се маха оттук, час повече да не стои. Наистина страшно е да си изгубиш мястото, да се върнеш пак при родителите си, които нямат нищо, но какво да се прави? Машенка не можеше да гледа вече нито господарката, нито малката си стаица, душно й беше тук, страшно. Федося Василиевна, побъркана на тема болести и от мнимия си аристократизъм, беше й така отвратителна вече, та й се струваше, че всичко на света е станало грубо и противно само защото тая жена живее на света. Машенка скочи от кревата и започна да си прибира нещата.