— Може ли да вляза? — попита отвън Николай Сергеич; той безшумно се бе приближил до вратата и говореше с тих, мек глас. — Може ли?
— Влезте.
Той влезе и се спря до вратата. Очите му гледаха мътно и червеното му носле лъщеше. След обяд той пиеше бира и това се забелязваше по вървежа му, по слабите му, лениви ръце.
— Това какво е? — запита той, като сочеше кошчето.
— Събирам си нещата. Извинете, Николай Сергеич, но аз не мога да остана повече във вашия дом. Дълбоко съм оскърбена от това претърсване!
— Разбирам… Само че напразно се тревожите… Защо? Претърсили ви, а вие, така де… какво загубихте от това? Навреди ли ви нещо?
Машенка мълчеше и продължаваше да прибира. Николай Сергеич пощипна мустаците си, като че ли намисляше какво още да каже, и продължи с мазен глас:
— Аз разбирам, то се знае, но трябва човек да бъде снизходителен. Знаете, жена ми е нервна, неуравновесена, не бива да я осъждате строго…
Машенка мълчеше.
— Но щом толкова сте оскърбена — продължаваше Николай Сергеич, — моля, аз съм готов да се извиня пред вас. Извинете.
Машенка не отговори нищо, само се наведе още по-ниско над куфара си. Този изпит, нерешителен човек всъщност не значеше нищо в къщи. Той играеше жалката роля на храненик и излишен човек дори сред слугите; та и извинението му също не значеше нищо.
— Хм… Мълчите! Малко ви е това? В такъв случай извинявам се и за жена си. От името на жена си… Тя постъпи нетактично, признавам, като дворянин…
Николай Сергеич се поразходи, въздъхна и продължи:
— Вие, значи, искате да ме гложди ей тук, под сърцето. .. Искате да ме измъчва съвестта…
— Аз зная, Николай Сергеич, че вие не сте виновен — каза Машенка, като го гледаше право в лицето с големите си насълзени очи. — Защо ще се измъчвате вие?
— Разбира се… Но вие все пак, такова… не си отивайте… Моля ви.
Машенка поклати глава отрицателно. Николай Сергеич се спря до прозореца и забарабани по стъклото.
— За мене подобни недоразумения са същинско мъчение — продума той. — Кажете, на колене ли искате да падна пред вас? Оскърбиха гордостта ви и ето вие сте плакали, готвите се да ни напуснете, но пък и аз имам гордост, а вие не я щадите. Или искате да ви кажа това, което и на изповед не бих казал? Искате ли? Чуйте, искате ли да ви призная нещо, което и в предсмъртната си изповед не бих признал?
Машенка мълчеше.
— Аз взех брошката от жена си! — бързо каза Николай Сергеич. — Доволна ли сте сега? Удовлетворена ли сте? Да, аз я… взех… Само че, разбира се, надявам се на вашата скромност… За бога, никому нито дума, нито дори най-малко загатване!
Машенка, учудена и изплашена, продължаваше да прибира нещата си; тя ги вземаше, смачкваше ги и безредно ги наблъскваше в кошницата и куфара. Сега, след откровеното признание на Николай Сергеич, тя не можеше да остане тук нито минута и вече не разбираше как е могла да живее досега в тоя дом.
— Няма нищо чудно… — продължи след късо мълчание Николай Сергеич. — Обикновена история! Трябват ми пари, а тя… не дава. А пък тоя дом и всичко това тук баща ми го е спечелил, Маря Андреевна! Та всичко това е мое и брошката принадлежеше на майка ми, и … всичко е мое! А тя го заграби, завладя всичко… А съгласете се, че не мога да тръгна да се съдя с нея… Най-настойчиво ви моля, извинете и… и останете. Tout comprendre, tout pardonner3. Оставате ли?
— Не! — каза Машенка решително, започвайки да трепери. — Оставете ме, моля ви се!
— Е, ваша воля — въздъхна Николай Сергеич, като сядаше на столчето до куфара. — Да си призная, обичам ония, които още могат да се оскърбяват, да презират и тъй нататък. Цял живот бих седял да гледам вашето негодуващо лице… Та, значи, няма да останете? Разбирам… Инак и не трябва да бъде… Да, разбира се… На вас ви е добре, но на мене какво ми е… бррр!… Да не можеш крачка да мръднеш от тая изба. Да отида, да речем, в някое от нашите имения, но там навсякъде са се наместили тия безделници на жена ми… управители, агрономи, да ги вземе дяволът. Залагат, презалагат… Риба да не ловиш, тревата да не тъпчеш, клончета да не чупиш.
— Николай Сергеич! — долетя откъм салона гласът на Федося Василиевна. — Агния, повикай господаря!
— Значи, няма да останете? — попита Николай Сергеич, като стана бързо и тръгна към вратата. — Да бяхте останали, бога ми! Вечер ще идвам при вас… Ще си приказваме. А? Останете! Отидете ли си вие, в цялата къща няма да остане ни едно човешко лице. А това е ужасно!
Бедното, изпито лице на Николай Сергеич молеше. Но Машенка отрицателно поклати глава и той махна с ръка и излезе.
След половин час тя беше вече на път.