– Винаги ми беше ненавистно, когато Леда идваше да ни отведе – каза Луси сега, – но ти бе доволен да си тръгнеш.
Той отбеляза твърдението в стил Джоун, в което липсваше въпрос.
– Невинаги бях доволен да си тръгна – възрази ѝ Страйк, като се замисли за ферибота, за Дейв Полуърт и пещерите на контрабандистите, но Луси явно остана с чувството, че той се опитва да я ограби от нещо.
– Само казвам, че ти изгуби твоята майка преди години. А сега аз... може би... губя моята.
Тя отново избърса очи с топката тоалетна хартия.
С усещане за силна болка в кръста и парещи от умора очи Страйк стоеше прав и пушеше мълчаливо. Знаеше, че Луси би желала завинаги да изхвърли Леда от паметта си, и понякога, като си припомняше някои от нещата, на които ги бе подлагала Леда, проявяваше разбиране и съчувствие. Тази сутрин обаче призракът на Леда като че витаеше около него в цигарения дим. Чуваше я как казва на Луси: „Иди се наплачи, миличка, винаги помага“ или „Подай на мама една цигарка, Корми“. Той не можеше да я мрази.
– Не мога да повярвам, че снощи излезе с Дейв Полуърт – заяви неочаквано Луси. – Беше последната ти вечер тук!
– Джоун буквално ме изтика от къщата – наостри се Страйк. – Тя има слабост към Дейв. А и без това след две седмици пак ще дойда.
– Наистина ли? – обърна към него пълните си със сълзи очи Луси. – Или ще бъдеш насред случай и просто ще забравиш?
Страйк издуха дим във все по-просветляващия въздух, белязан от синкавите отсенки, предшестващи изгрева. Далече вдясно над покривите на къщите по склона на Хилхед се мержелееше границата между небето и водата и ставаше все по-ясна на хоризонта.
– Не – каза той. – Няма да забравя.
– Защото си добър при кризи – отбеляза Луси. – Това не го отричам, само че имаш проблем с дългосрочните ангажименти. На Джоун ще ѝ е нужна подкрепа месеци наред, не само когато...
– Знам това, Лус – отвърна Страйк и гневът му пламна против волята му. – Наясно съм с болестите и възстановяването от тях, ако щеш, вярвай...
– Да, така е – потвърди Луси, – беше страхотен с Джак в болницата, но когато всичко е наред, изобщо не си правиш труд.
– За какво говориш? Изведох Джак преди две седмици...
– Изобщо не се появи на партито за рождения ден на Люк! Беше се похвалил на всичките си приятели, че ще си там...
– Ами не е бивало да го прави, защото изрично те предупредих по телефона...
– Каза, че ще се опиташ...
– Не, ти каза да се опитам – възрази Страйк, вече ядосан напук на всичките си добри намерения. – Нямах възможност, казах ти го предварително и не е моя вината, че друго си предала на Люк...
– Оценявам това, че извеждаш Джак понякога – прекъсна го Луси, – но не ти ли е хрумвало, че и другите двама биха искали да дойдат? Адам плака, когато Джак се върна от посещението в Имперския военен музей. А като дойде тук – продължи Луси, явно решена да си излее всичко, дето ѝ тежеше, – донесе подарък само за Джак. Ами Люк и Адам?
– Тед се обади с новината за Джоун и тръгнах веднага. Тези значки ги бях приготвил отдавна за Джак и просто ги взех със себе си.
– А как според теб се чувстват от това Люк и Адам? Очевидно си мислят, че не ги харесваш колкото Джак!
– Ами така си е! – кипна открито Страйк. – Адам е досадно мрънкало, а Люк е малко леке.
Той изгаси със засилка цигарата си в стената, метна угарката в живия плет и влезе вътре, като остави Луси да гълта въздух като изхвърлена на сушата риба.
С връщането си в тъмната дневна Страйк се натъкна право на комплекта масички: вазата с изсушени цветя се стовари тежко на фигуралния килим и преди да овладее движението си, вече бе смачкал на прах крехките цветове и бе пречупил стъблата с изкуствения си крак. Още се мъчеше да ги събере от земята, когато Луси профуча покрай него към стълбите, излъчваща майчинско негодувание. Страйк постави вече празната ваза обратно на масата, изчака, докато чу Луси да затваря вратата на стаята си, и се насочи към банята на горния етаж напълно побеснял.
Боеше се да използва душа, за да не разбуди Тед и Джоун, затова само се изпика, пусна водата и едва тогава си припомни колко шумна беше старата тоалетна. Поизми се криво-ляво с хладка вода, докато казанчето се пълнеше наново, трещящо като бетонобъркачка, и си каза, че ако някой още бе останал заспал, то трябва да бе дрогиран.
И то се знае, щом отвори вратата на банята, се озова лице в лице с Джоун. Върхът на главата на леля му едва стигаше до гърдите на Страйк. Той погледна към оредяващата ѝ посивяла коса, в някога метличиносините очи, вече избледнели от възрастта. В халата си на баклавички изглеждаше достолепна като в церемониално кимоно.