– Добре, успокой се. Просто разсъждавах на глас.
– Едва ли не всичко можеш да наречеш „свято място“. Клъркънуел, където е изчезнала например. Целият този район има някаква връзка с религията. Монаси или нещо от този род. Знаеш ли къде е живял Денис Крийд през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година?
– Кажи ми.
– В Парадайс Парк (Райския парк), Ислингтън – съобщи Страйк.
– Аха – промълви Робин. – Значи, според теб жената медиум е знаела коя е майката на Ана?
– Ако аз бях в този бизнес, не бих пропуснал да издиря в Гугъл клиентите си, преди да се появят. Но пък може и да е било роден от фантазията детайл с цел утеха, както предположи Ана. Намеква се за достойно погребение. Колкото и лош да е бил краят ѝ, пречистен е от мястото, където се намират останките ѝ. Впрочем Крийд е признал, че е разхвърлял фрагменти от кости из Парадайс Парк. Натикал ги в лехите с цветя.
Макар в колата все още да беше горещо, Робин усети как по тялото ѝ пробягва неволна тръпка.
– Проклети демони – процеди Страйк.
– Кои?
– Разните медиуми, екстрасенси, врачки... Само злоупотребяват с хората.
– Не мислиш ли, че някои от тях вярват в онова, което вършат? Може да са убедени, че получават съобщения от отвъдното.
– Мисля, че на света е пълно с откачалки, и колкото по-рядко ги възнаграждаваме за безумието им, толкова по-добре ще е за всички нас.
Мобилният телефон в джоба на Страйк иззвъня. Той го извади.
– Корморан Страйк.
– Здравей... Ана Фипс е. И Ким е тук, до мен.
Страйк превключи на високоговорител.
– Дано ни чувате добре – повиши глас той през бученето и трещенето на ландроувъра. – Още сме в колата.
– Да, шумно е – отвърна Ана.
– Ще спра – каза Робин и отби плавно на банкета край шосето.
– О, така е по-добре – коментира Ана, когато Робин изключи колата. – С Ким го обсъдихме и взехме решение: искаме да ви наемем.
Робин усети прилив на въодушевление.
– Чудесно – отговори Страйк, – имаме голямо желание да помогнем, стига да можем.
– Само че – намеси се Ким – по психологически и... ами, направо казано, по финансови съображения искаме да определим срок на разследването, защото след като полицията не е разкрила случая за повече от четиресет години, то и вие бихте могли да търсите още четиресет и пак нищо да не научите.
– Самата истина – потвърди Страйк. – Е...?
– Ние предлагаме една година – каза Ана и в тона ѝ се долавяше известно притеснение. – Това струва ли ви се приемливо?
– Точно същото щях да предложа и аз – отвърна Страйк. – Честно казано, не бихме имали особени шансове за успех при срок, по-малък от дванайсет месеца.
– Имате ли нужда от нещо, за да започнете? – попита Ана, като звучеше едновременно нервна и развълнувана.
– Сигурен съм, че ще ми хрумне нещо – каза Страйк и извади бележника си да провери име, – но ще е добре да разговарям с баща ти и Синтия.
В другия край на линията настана пълна тишина. Страйк и Робин се спогледаха.
– Не мисля, че има възможност за такова нещо – проговори накрая Ана. – Съжалявам, но ако баща ми знае, че съм подхванала това, съмнявам се, че някога ще ми прости.
– Ами Синтия?
– Работата е там – обади се Ким, – че напоследък бащата на Ана не е добре. Синтия е по-разумната от двамата на тази тема, но и тя не би искала нищо да разстройва Рой в момента.
– Е, няма проблем – отвърна Страйк, като повдигна вежди към Робин. – Първият ни приоритет ще е да се сдобием с полицейското досие по случая. Междувременно ще ви пратя по имейл един от стандартните ни договори. Принтирайте го, подпишете го, върнете го обратно и започваме.
– Благодаря – отвърна Ана и след моментна пауза Ким добави:
– Е, добре тогава.
Затвориха.
– Виж ти – промърмори Страйк. – Първият ни случай от далечно минало. Интересно ще е.
– И разполагаме с година – допълни Робин, като отново излезе на платното.
– Ще удължат срока, ако напипаме нещо – каза Страйк.
– О, надявай се – подхвърли скептично Робин. – Ким се съгласи да ни даде година само за да заяви пред Ана, че са опитали всичко. Отсега се обзалагам на петарка, че няма да получим удължение.
– Приемам облога – отвърна Страйк. – Ако има само намек за следа, Ана няма да миряса, докато не стигнем до края.
През остатъка от пътуването обсъждаха настоящите случаи на агенцията, разговор, който откара чак докато стигнаха на Денмарк Стрийт, където Страйк слезе.
– Корморан – каза Робин, когато той взе сака си от задната седалка на ландроувъра. – На бюрото ти има съобщение от Шарлот Камбъл. Обади се онзи ден и помоли да ѝ позвъниш. Каза, че имала нещо, което искаш.