и още нося рани в свидетелство за битки.
Сега е твой ред да ми се отплатиш достойно.
Джордж Лейборн все още не бе успял да се докопа до досието на Бамбъро, когато настъпи рожденият ден на Робин.
За пръв път в живота си тя се събуди сутринта на девети октомври, припомни си кой ден е и не изпита тръпка на вълнение, а угнетено чувство. Днес ставаше на двайсет и девет, а двайсет и девет звучеше някак знаменателно. Като спирка по пътя, макар и не от големите: „Следваща гара – ТРИЙСЕТ“.
Лежа няколко минути сама в двойното легло в жилището си под наем и си припомни какво бе казала любимата ѝ братовчедка Кейти при последното посещение на Робин у дома, докато Робин помагаше на двегодишния ѝ син да настани кукли чудовища в камиончето си.
– Ти сякаш пътуваш в различна посока спрямо всички нас.
А после, зърнала по лицето на Робин нещо, което я накара да съжали за думите си, бързо добави:
– Не го казах в лош смисъл! Изглеждаш истински щастлива. Свободна. Честна дума – изрече с куха неискреност, – понякога ти завиждам.
Робин не бе изпитала съжаление и за една секунда, задето бракът ѝ бе приключил. Последната му фаза я бе направила дълбоко нещастна. Още можеше да си припомни тогавашното си настроение – милостиво не го бе изживявала повече, – при което цветовете от всичко наоколо ѝ сякаш бяха изцедени, а обстановката всъщност бе красива. Със сигурност знаеше, че къщата в Детфорд, купена от морския капитан, където тя и Матю се бяха разделили, бе много стилна, а помнеше учудващо малко детайли от нея. Единственото, което успяваше да си възстанови ясно, беше мрачната потиснатост, от която бе страдала между онези стени, постоянните чувства на вина и страх, както и надвисналият ужас, че е привързана с окови към човек, когото не харесваше и с когото нямаше почти нищо общо.
И все пак оптимистичното описание на настоящия живот на Робин като „щастлив“ и „свободен“ не беше напълно точно. В продължение на няколко години вече Робин бе наблюдавала как Страйк дава приоритет на работата си пред всичко друго – всъщност разболяването на Джоун бе първият ѝ известен случай той да преразпредели задачи и да прехвърли своите на други, да бъде истински загрижен и за нещо друго, освен за детективската си дейност – и ето че напоследък тя също се усещаше все по-обсебена от работата, която намираше дотолкова удовлетворяваща, че вече почти напълно я поглъщаше. След като най-после бе постигнала онова, за което мечтаеше още откакто за пръв път прекрачи прага на офиса на Страйк, вече разбираше какъв потенциал носи самотният живот за човек, завладян от едничка страст.
Да спи сама и необезпокоявана в леглото, бе голямо удоволствие в началото: никой не ѝ обръщаше гръб, за да покаже, че се цупи; не мрънкаше, че не е равностойна с внасяните приходи или че проваля собствените му шансове за повишение; никой не ѝ искаше секс, който се бе превърнал повече в тегоба, отколкото в удоволствие. И все пак, макар Матю изобщо да не ѝ липсваше, можеше да си представи как ще дойде време (а ако бъдеше честна, може би вече бе дошло), когато липсата на физически контакт, нежност, че дори и секс – който за Робин бе по-усложнена перспектива, отколкото за повечето жени, – ще се превърне не в предимство, а в сериозна празнина в живота ѝ.
И после какво? Нима щеше да стане като Страйк с поредица от любовници, на които строго е отредено второ място след работата? А щом ѝ хрумна това, взе да се чуди, като почти всеки ден от случката насам, дали съдружникът ѝ бе върнал обаждането на Шарлот Камбъл. Подразнена на себе си, тя отметна завивките, игнорира пакетите върху скрина си и отиде да вземе душ.
Новият ѝ дом на „Финбъро Роуд“ заемаше горните два етажа на редова къща. Спалните и банята бяха на третия етаж, а общите помещения на четвъртия. Пред дневната имаше малка тераса, на която Уолфганг, застарелият дакел на собственика, обичаше да се изтяга в слънчеви дни.
Робин, която не си правеше илюзии относно предлаганото на пазара на жилищните имоти за сама жена със средна заплата, при това такава, която имаше да плаща адвокатски сметки, се смяташе за изключителна щастливка да обитава двойна стая в чист, добре поддържан и обзаведен с вкус апартамент, и то със съквартирант, когото харесваше. Хазаинът ѝ, който живееше в имота, беше четиресет и две годишен актьор, на име Макс Пристуд, и не можеше да си позволи да го поддържа без наемател. Макс беше гей и с външност, която майката на Робин би определила като грубовата хубост: висок и широкоплещест, с гъста тъмноруса коса и постоянно изражение на умора в сивите очи. Също така беше стар приятел на Илза, някогашен състудент на по-малкия ѝ брат.