При все уверенията на Илза, че Макс е „абсолютен сладур“, Робин прекара първите няколко месеца в апартамента му да се чуди дали не е направила огромна грешка, като се е нанесла при него, защото той изглеждаше потопен в постоянно униние. Робин полагаше всички старания да е добра съквартирантка: по природа бе спретната и подредена, никога не пускаше силно музика и не готвеше нищо прекалено миризливо, глезеше Уолфганг и го хранеше, когато Макс отсъстваше; беше пунктуална, когато дойдеше време да се подмени препаратът за съдове или ролката тоалетна хартия; постави си за задача да е учтива и приветлива, когато влезеха в контакт. И все пак Макс рядко се усмихваше и в началото на престоя си тя виждаше, че за него е огромно усилие да разговаря с нея. В параноята си взе да се пита дали Илза не беше извила ръцете на Макс, та да го накара да я приеме като наемателка.
След месец-два разговорите им взеха да придобиват по-непринуден тон и все пак Макс никога не стана словоохотлив. Понякога Робин бе благодарна за едносричната му тенденция, защото, като се прибереше след дванайсет часа следене, изтръпнала и уморена, с гъмжаща от служебни грижи глава, последно ѝ бе до неангажиращо бъбрене. Друг път, когато би предпочела да иде горе в дневната с отворен план, си оставаше в стаята от страх да не се натрапва в интимното пространство на Макс.
Подозираше, че вечното униние на Макс се дължи на състоянието му на постоянна безработица. Откакто представленията на пиесата в Уест Енд, където играеше малка роля, бяха приключили преди четири месеца, той не бе успял да получи друг ангажимент. Тя бързо схвана, че не бива да го разпитва не се ли задават нови прослушвания. Понякога дори простата фраза: „Как беше денят ти?“, звучеше като изпълнена със стаен упрек. Известно ѝ бе, че преди това той бе споделял апартамента с дългогодишния си приятел, който по едно съвпадение се казваше Матю. Робин не беше наясно за обстоятелствата около скъсването им, освен че при раздялата Матю доброволно бе приписал своята част от апартамента на Макс, което на нея ѝ се видя извънредно великодушно в сравнение с поведението на собствения ѝ бивш съпруг.
След като взе душ, Робин си облече халат и се върна в стаята си, за да отвори пакетите, пристигали по пощата през последните дни – дейност, която бе запазила за тази сутрин. Подозираше, че майка ѝ е купила маслата за вана с ароматерапия, които официално бяха от брат ѝ Мартин, че снаха ѝ, ветеринарна лекарка (в момента бременна с първия племенник или племенница на Робин), е избрала домашно плетения пуловер, тъй като беше много в стила на самата Джени, и че висящите обици са препоръчани от новата приятелка на брат ѝ Джонатан. Робин се почувства една идея по-потисната, отколкото преди отварянето на подаръците. Облече се изцяло в черно за ден, посветен на писмена работа в офиса, среща със синоптика, преследван от Пощенската картичка, и накрая питиета по случай рождения ден с Илза и Ванеса, приятелката ѝ полицайка. Илза беше предложила да поканят Страйк, но Робин заяви, че предпочита само женско събиране, тъй като се опитваше да избегне ситуации, в които Илза да се прави на сватовница.
Вече се канеше да излезе от стаята, когато погледът ѝ попадна върху „Демонът от Парадайс Парк“. И тя като Страйк си беше купила книгата онлайн.
Нейният екземпляр бе по-оръфан от неговия и пристигането му се беше забавило повече. Още не бе прочела много, отчасти защото най-често бе твърде уморена вечер, та да прави нещо друго, освен да се тръшне в леглото, но също и по причина, че вече прочетеното събуждаше връщане в слаба степен на психологическите симптоми, които бе търпяла след дълбокото порязване на ръката ѝ в една тъмна вечер. Днес обаче я пъхна в чантата си, за да я чете в метрото.
Докато вървеше към станцията, пристигна съобщение от майка ѝ, в което ѝ честитеше рождения ден и ѝ заръчваше да погледне електронната си сметка. Тя го направи и установи, че родителите ѝ бяха пратили ваучер на стойност сто и петдесет лири за „Селфриджис“. Беше много навременен подарък, тъй като Робин щеше да остане без пари за харчене, след като направеше вноската по адвокатските такси, наема и покриеше основните си потребности.
Чувстваше се малко по-ободрена, когато се настани в един ъгъл на вагона, извади „Демонът от Парадайс Парк“ и я отвори на страницата, до която беше стигнала.
Съвпадението в първия ред я накара да потрепери.
Глава 5
Макар самият той да не го осъзнава, Денис Крийд е освободен от затвора на истинския си двайсет и девети рожден ден – 19 ноември 1966 година. Баба му Ена е починала по време на престоя му в „Брикстън“, а не може и дума да става да се върне да живее при дядо си. Няма близки приятели, към които да се обърне, и всички, които били склонни да окажат помощ преди втората му присъда за изнасилване, разбираемо не щат и да го видят. Крийд прекарва първата си нощ на свобода в общежитие близо до Кингс Крос.