По времето, докато го правех, докато набавях бетона и дрогирах поничката, си мислех: това няма да се получи, няма как да се получи. Ще идеш в затвора, Джанис... И знаете ли какво? – Тя вече бе с порозовели бузи и яростна. – В онзи момент вече не ме беше грижа. Не и ако беше казала на Стив за мен. Мислех си как ще се изправя пред съда и ще им разправя как той ме третираше като майка и бавачка, как се възползваше от мен и идваше в жилището ми по всяко време. Тогава вече щеше да му се наложи да ме забележи и да ме чуе. Все едно ми беше. Едничката ми мисъл бе: искам те мъртва, госпожо. Искам те мъртва, ти, дето имаш и съпруг, и приятел, а моят човек идва да ме посети три пъти седмично... Казвах си, че или тя ще умре и на мен ще ми се размине, или щях да стана прочута, по вестниците щеше да пише за мен... Тогава тази идея ми се нравеше.
Тя огледа малката си дневна и Страйк беше сигурен, че се чуди какво ли щеше да представлява килията ѝ.
– Излязох от медицинската служба и тръгнах към дома на Аторн по заобиколен път, но когато си отворих, Гуилерм го нямаше там. Казах си, че това е проблем. Къде ли беше той? Тогава Дебора и Самхайн взеха да мрънкат, че не искат инжекциите си с витамини. Наложи се да стана строга с тях. Обясних на Дебора, че инжекциите са онова, което я поддържа да е добре. Ако не дава да ѝ ги правя, ще се наложи да я откарат с линейка в болницата, където да ѝ направят обстоен преглед. С всичко можеше да я сплаши човек, ако ѝ кажеше, че трябва да излезе навън. Направих на Дебора и Самхайн „инжекциите им с витамини“, както лежаха един до друг на двойното легло в спалнята. Завъртях ги настрани. За нула време изпаднаха в безсъзнание.
Излязох отвън да чакам в телефонната кабина, като се преструвах, че говоря по телефона, за да наблюдавам улицата.
Нищо от случващото се не ми изглеждаше реално. Не вярвах, че ще се получи. Може би щях да ида на работа на другия ден и да чуя, че Марго е припаднала на улицата, а после ще оврещи света, че е била дрогирана, и знаех, че мен ще посочи с пръст.
Тя все не идваше и не идваше. Мислех, че се е свършило. Беше изяла поничката в службата и там беше припаднала. Извикала беше линейка. Сетила се бе какво е станало и беше повърнала. Някакво момиче беше застанало пред телефонната кабина и аз се опитвах да наблюдавам покрай нея. После Марго се зададе по улицата. Казах си: е, това е. Валеше като из ведро. Хората не поглеждаха встрани. Наоколо имаше само чадъри и плискащи вода коли. Тя пресече улицата и видях, че не е добре. Клатушкаше се и залиташе. Като дойде на моя тротоар, се облегна на стената. Краката ѝ бяха готови да поддадат. Излязох от телефонната кабина и казах: „Хайде, миличка, трябва да поседнеш“. Държах лицето си наведено. Тя тръгна с мен, направи няколко стъпки, после осъзна, че съм аз. Посборичкахме се малко. Потътрих я на още няколко крачки и влязохме по „Албемарл Уей“, но тя беше високо момиче... Рекох си, че дотам ще е всичко...
И тогава видях Гуилерм да идва насреща. Беше единственият ми шанс. Повиках го да ми съдейства. Той си мислеше, че ѝ помагам. Двамата я потътрихме нагоре по стълбите. Не ѝ бе останала вече сила да се бори. Издрънках някаква глупост пред Гуилерм, за да му попреча да повика линейка. Отвърнах, че сама мога да я лекувам, че не е нужно да идва полиция и да оглежда апартамента му... Той изпитваше силна параноя по отношение на властите, така че това подейства.
Пратих го да иде да види дали Дебора и Самхайн още спят. Обясних, че са били разтревожени, задето още го няма, и е трябвало да им дам успокоително.
Докато го нямаше в стаята, я задуших. Не отне много усилия. Стиснах ѝ носа и ѝ затулих устата с длан. Сторих на Марго онова, което бях замислила за семейство Аторн.
– Като видях, че е мъртва – продължи Джанис, – я оставих седнала на канапето и влязох в банята. Седнах на тоалетната чиния, загледана във фламингите по тапетите, и се почудих: а сега какво? Гуилерм беше там. Беше я видял... Измислих единствено да го накарам да повярва, че той го е направил. Беше достатъчно чалнат. Вероятно щеше да се наложи и него да убия, но за това щях да му мисля после. Тъй че изчаках в банята и оставих той да иде в стаята и да я намери. Дадох му пет минути с трупа и се върнах там. Заговорих на Марго, сякаш още беше жива: „Вече по-добре ли си, Марго, миличка?“. После ахнах: „Гуилерм, какво си направил? Какво си направил?“. А той отвърна: „Нищо. Нищо не съм направил“. Тогава му рекох: „Можеш да убиваш хора със силата си. Май трябва да повикаме полиция“. Той започна да ме умолява да не го правя, не искал, било грешка. Накрая отстъпих: „Добре, няма да те издавам. Ще накарам трупа да изчезне. Аз ще се погрижа за това“.