– Как е, приятелю?
– Значи, още имаш време за незначителните люде, Шерлок?
– Мога да ти отделя минута-две – отвърна Страйк. – Не искам хората да си мислят, че се големея. Как върви при теб?
– Пристигаме в Лондон за уикенда.
Полуърт звучеше също толкова въодушевен, колкото човек, очакващ колоноскопия.
– Мислех, че Лондон е самото олицетворение на всичко зло.
– Не е по мой избор. Роз има рожден ден. Иска да види шибания „Цар Лъв“, площад „Трафалгар“ и разните му други глупости.
– Ако търсиш къде да отседнеш, имам само една спалня.
– Запазихме апартамент от Airbnb. За по-следващия уикенд. Чудех се дали ще си навит да се видим на по бира. Може да доведеш и Робин, та Пени да има с кого да си говори. Освен ако, знам ли, самата кралица не ти е възложила случай за решаване.
– Искаше, но ѝ отговорих, че списъкът ми с чакащи е запълнен. Много ще се радвам – каза Страйк. – Какво друго ново?
– Нищо – отвърна Полуърт. – Видя ли каква я свършиха шотландците?
Старият ландроувър се появи сред редица от коли. Страйк нямаше желание да се впуска в темата за келтския национализъм и отговори:
– Е, да, такава я свършиха, както се изразяваш. Трябва да затварям, приятелю, Робин идва да ме вземе с колата. Ще ти звънна по-късно.
Метна угарката си в близка отводнителна шахта, готов да се качи веднага щом Робин спреше.
– Добро утро – поздрави тя, когато Страйк се намести на седалката до нея. – Закъснях ли?
– Не, аз подраних.
– Хубава брада – отбеляза Робин, като се отдели от бордюра и подкара под дъжда. – Приличаш на партизански командир, осъществил успешен атентат.
– И се чувствам като такъв – отвърна Страйк, който наистина в присъствието на Робин изпита тържествуващото чувство, убягвало му досега.
– С Пат ли говори току-що по телефона? – попита Робин.
– Не, с Полуърт. Идва в Лондон по-следващия уикенд.
– Мислех, че мрази Лондон.
– Мрази го. Едно от децата му иска да дойдат. Той прояви желание да се срещне с теб, но аз не те съветвам.
– Защо? – поинтересува се Робин, усетила се леко поласкана.
– Обикновено жените не харесват Полуърт.
– Мислех, че е женен.
– Женен е. Съпругата му не го харесва.
Робин се разсмя.
– Защо реши, че Пат ще ми звъни? – попита Страйк.
– Ей сега говорих с нея. Госпожица Джоунс е разстроена, че не ѝ докладваш лично.
– По-късно ще се свържа с нея по фейстайм – каза Страйк, докато минаваха през парка с работещи чистачки. – Дано брадата ми я откаже.
– Някои жени харесват брада – посочи Робин и Страйк не можа да не се зачуди дали съдружничката му не беше една от тях.
– Хъчинс и Баркли като че доста са напреднали с партньора на Хитреца.
– Да – потвърди Робин. – Баркли предлага да иде до Майорка да поогледа там.
– Не съм учуден. Остава ли си уговорката за съвместното ни интервю на новата служителка в понеделник?
– Мишел ли? Да, определено – отвърна Робин.
– Дано дотогава вече да сме се върнали в офиса.
Робин зави по „Кърл Роуд“. Нямаше следа от репортери, така че тя паркира пред редова викторианска къща, разделена на два апартамента.
Страйк натисна звънеца, надписан „Фипс/Съливан“, и веднага чуха стъпки по стълбите, след което вратата отвори Ана Фипс, облечена в същия торбест син памучен анцуг и бели платнени обувки, с които ги бе посрещнала при първата им среща във Фолмът.
– Заповядайте – покани ги с усмивка и се отдръпна назад, та да ги пропусне в малкото квадратно пространство в дъното на стълбите.
Стените бяха боядисани в бяло, покриваха ги серия абстрактни монохромни рисунки, а полукръглият прозорец над вратата хвърляше поток от светлина върху незастланите с мокет стълби, които напомниха на Робин за старческия дом „Сейнт Питър“ и Христос в естествен ръст над входа.
– Ще се помъча да не плача – изрече тихо Ана, сякаш уплашена да не бъде чута, но въпреки решението очите ѝ вече бяха пълни със сълзи. – Простете, но много искам да ви прегърна – каза и наистина го направи, първо с Робин, после със Страйк. Направи крачка назад, поклати глава, позасмя се и изтри очите си. – Не мога да изразя с думи колко... колко съм ви признателна. Какво ми дадохте... – Тя направи неопределен жест и поклати глава. – Толкова е... странно. Невероятно щастлива и облекчена съм, но в същото време скърбя... Намирате ли някаква логика в това?