– Абсолютно – отвърна Робин, а Страйк изсумтя.
– Всички са тук – съобщи Ана, като посочи нагоре. – Ким, татко, Син, а също и Уна, поканих я за няколко дни. Планираме погребението, но татко и Син, тъй или иначе, оставиха на мен организацията... Елате, качвайте се, всички искат да ви благодарят...
Докато следваха Ана по стръмните стълби, Страйк се подпираше на парапета и си припомни бъркотията от емоции, които го нападнаха, щом получи по телефона известие за смъртта на собствената си майка. Сред мощната вълна от скръб имаше и мъничка искрица на облекчение, което го бе шокирало и засрамило. С времето започна да разбира, че в някакъв тъмен ъгъл на съзнанието си се бе боял от новината и отчасти я бе очаквал. Ужасният вкус на Леда за мъже бе кулминирал в потресаваща смърт върху мръсен дюшек и макар от тогава до сега тя да не бе престанала да му липсва, щеше да е лъжец, ако не признаеше, че е изпитвал токсична смесица от тревожност, чувство за вина и страх през последните години от живота ѝ.
Само можеше да си представи смесените емоции, обладали съпруга на Марго или бившата бавачка, заела мястото на Марго в семейството. Когато стигна до горната площадка, той зърна Рой Фипс, седнал на кресло в дневната. Очите им се срещнаха за кратко, преди от стаята да излезе Ким и да блокира видимостта на Страйк към хематолога. Русата психоложка бе широко усмихната: тя поне изпитваше напълно неподправено удоволствие.
– Е, какво можем да кажем... – каза тя, като се ръкува първо със Страйк, а после и с Робин. – Влизайте...
Страйк и Робин последваха Ана и Ким в дневната, която бе широка и просторна като онази в летния им дом във Фолмът, с дълги прозрачни завеси на прозорците, голи подове, голям бял килим и бледосиви стени. Книгите бяха подредени по цвят. Всичко бе семпло и добре замислено, много различно от къщата, в която бе отраснала Ана, с грозните ѝ викториански бронзови орнаменти и тапицирани с кретон на цветя столове. Единствената украса на стената висеше над камината: черно-бяла снимка на море и небе.
По големия еркерен прозорец зад Рой се сипеха дъждовни струи. Възрастният човек вече се бе изправил на крака. Нервно избърса ръка в панталона си, преди да я протегне към Страйк.
– Как сте? – попита го с треперещ глас.
– Много добре, благодаря – отговори Страйк.
– Госпожице Елакот – каза Рой и протегна ръка към Робин. – Разбрах, че всъщност вие...
Неизречените думи „сте я намерили“ като че прозвънтяха в стаята.
– Да – отвърна Робин.
Рой кимна и стисна устни, а големите му очи се отделиха от лицето ѝ и се насочиха към една от котките порода „Рагдол“ с бдителните ѝ аквамаринови очи, която току-що се бе вмъкнала в стаята.
– Седни, татко – кротко го подкани Ана и Рой направи каквото му бе казано.
– Ще ида да видя дали Уна е намерила всичко необходимо, тя отиде да прави чай – заяви весело Ким и излезе.
– Моля, настанявайте се – обърна се Ана към Страйк и Робин и те седнаха един до друг на канапето.
В същия миг котката рагдол леко скочи горе и се намести в скута на Страйк. Робин междувременно бе насочила поглед към отоманката, която служеше вместо масичка за кафе. Беше тапицирана с брезент на сиви и бели райета и далеч по-малка от тази в апартамента на Аторн, твърде малка, та в нея да се побере сгушена жена, но дори и така беше мебел, каквато Робин се съмняваше, че ще притежава някога, колкото и практична да беше. Никога нямаше да забрави прашната маса от втвърден бетон и черепа на Марго Бамбъро, подаващ се от него.
– Къде е Син? – попита Ана баща си.
– В банята – малко дрезгаво отвърна Рой. Хвърли нервен поглед към площадката зад вратата, преди да се обърне към детектива: – Аз... трябва да ви кажа, че ужасно се срамувам, задето сам никога не наех някого. Повярвайте, мисълта, че можехме да знаем всичко това преди десет, преди двайсет години...
– Е, това не е много добре за нашето его, Рой – подхвърли Страйк, като галеше мъркащата котка. – Подтекстът е, че всеки би могъл да се справи като нас.
Ана и Рой се разсмяха по-гръмко, отколкото забележката заслужаваше, но Страйк разбираше нуждата от шеги след силен шок. Дни след като бе вдигнат с хеликоптер от кратера, където бе лежал с откъснат от коляното надолу крак, ту връщащ се в съзнание, ту губещ го отново, с горната част от тялото на Гари Топли до него, си припомняше как Ричард Анстис, другият оцелял с обезобразено след експлозията лице, подхвърли глупава шега как Гари би могъл да пести от панталони, ако беше оживял. Страйк не бе забравил как се разсмя на идиотската и безвкусна шега и как се бе порадвал на няколко секунди облекчение от шока, скръбта и жестоката болка.