Смехът, който Робин не съумя да потисне, бе толкова силен, че хората се извърнаха да я погледнат. Движеха се покрай щандове, отрупани със скъпи трюфели.
– Изпаднах в паника – призна Страйк, – та затова накрая получи бонбони. – Така или иначе – добави той, когато стигнаха до прага на помещението с парфюмите с неговия купол, изрисуван с луна и звезди, – избери си каквото искаш и аз ще го платя.
– Страйк – погледна го Робин, – това е... много тактично обмислено.
– Ами... хората се променят – вдигна рамене той. – Така поне ми каза психиатър от „Бродмур“. Аз ще стоя тук – посочи той ъгъл, където се надяваше едрото му тяло да не се пречка на никого. – Избирай на спокойствие.
И тъй, Робин прекара приятен четвърт час да разглежда шишенца, да пръска от тестери върху хартиени лентички, да се наслаждава на кратка консултация с услужлива продавачка и накрая да сведе избора си до два парфюма. Поколеба се дали може да направи онова, което ѝ се искаше, но... след като бяха най-добри приятели, можеше, нали?
– Виж, има два, които харесвам – каза Робин, приближила се до Страйк. – Дай си мнението. Ще ти се налага да живееш с този мирис в ландроувъра.
– Ако са достатъчно силни, че да замаскират миризмата на тази кола, не са годни да бъдат вдишвани от човешки нос – отвърна той, но все пак взе двете лентички да ги помирише.
Първата лъхаше на ванилия, което му напомняше кейк, и му хареса. Втората му донесе асоциации за топла мускусна кожа с привкус на смачкани цветя.
– Този. Вторият.
– Ха. Мислех си, че ще предпочетеш първия.
– Защото мирише на храна ли?
Тя се усмихна и отново подуши лентичките.
– Да, мисля, че и аз предпочитам втория. Не е евтин.
– Ще се справя.
И тъй, той отнесе тежкия куб от бяло стъкло, носещ името „Нарсисо“ до касата.
– Да, подарък е – отвърна Страйк, когато бе попитан, и изчака търпеливо да бъде свален етикетът с цената и шишето да бъде увито в хартия и превързано с панделка. Лично той не виждаше смисъла от това, но чувстваше, че дължи на Робин известна церемониалност, и усмивката ѝ, когато пое торбичката от него, му каза, че догадката му е правилна. Сега вървяха обратно през магазина, за да излязат през главния вход, където ги заобикаляха кофи с цветя.
– Е, накъде...? – попита Робин.
– Ще те водя в „Риц“ за шампанско – отвърна Страйк.
– Ти сериозно ли?
– Да. Нали затова съм облякъл костюм.
За миг Робин само го гледаше, после вдигна ръце и го прегърна силно. Заобиколени от букети цветя и двамата си припомниха прегръдката на стълбите на нейния сватбен ден, но този път Робин обърна лице и решително целуна Страйк по бузата, като прилепи устни към наболата брада.
– Благодаря, Страйк. Означава много за мен.
А това, помисли си нейният съдружник, когато двамата се отправиха към „Риц“ в златистото сияние на ранната привечер, наистина си заслужаваше шейсет лири и мъничко усилие...
От подсъзнанието му изникнаха имената Мазанков и Крупов[7] и му отне секунда или две, преди да се сети къде ги е чувал, защо му звучаха корнуолски и защо му бяха хрумнали тъкмо сега. Краищата на устните му потрепнаха, но след като Робин не видя усмивката, не изпита потребност да я обясни.
Благодарности
Както винаги благодаря на превъзходния си редактор Дейвид Шели, който винаги превръща работата в удоволствие; на чудесния си агент Нийл Блеър; на екипа, който опази здравия ми разум: Марк Хъчинсън, Ребека Солт и Ники Стоунхил; на домашния и служебния ми отбор, без които тази книга никога нямаше да бъде довършена: Ди Брукс, Саймън Браун, Дани Камерън, Анджела Милн, Рос Милн, Фи Шапкот и Кайса Тиенсу; на Нийл Мъри, най-добрия в света изчитащ романи в процес на писане; на Кензи, задето забеляза онзи кръст на Рицарите на свети Йоан на място, където не очаквах да видя такъв; на Уилям Леоне и Лин Корбет за вдъхновението и задето проверяваха изчисленията ми; на Ръсел Таунсенд, задето ми помогна да проверя всички тези локации и задето спаси умрелия ми лаптоп; на Том Бърк за очарователните сайтове на Кроулиана и книжарница „Атлантис“.
7
Мазанков и Крупов са герои от „Ана Каренина“ на Л. Толстой, и двамата съсипали кариерата си заради жени. – Б. пр.