Междувременно Джоун заявяваше неизменно на Страйк: „Добре поспа“, без намек за въпрос. Открай време ѝ бе навик да притиска всички в семейството да ѝ казват каквото тя искаше да чуе. В дните, когато Страйк спеше в офиса си и бе заплашен от обявяване в несъстоятелност (вярно, този факт го бе премълчал пред леля си и чичо си), Джоун жизнерадостно му бе заявила по телефона: „Справяш се чудесно“, и той както винаги не бе сметнал за нужно да обори оптимистичната ѝ декларация. След като кракът му от коляното надолу бе откъснат при взрив в Ирак, разплаканата Джоун бе стояла край болничното му легло, от което той я бе виждал през мъглата от поставения му морфин, и бе заявила: „Но сега си удобно настанен. Нищо не те боли“. Той обичаше леля си, която го бе отглеждала през продължителни периоди от детството му, но дългият престой в нейната компания го караше да се чувства задушен. Настойчивостта ѝ за фалшиво гладки отношения и стремежът ѝ неудобните истини да се замазват и отричат го изтощаваха.
Нещо проблесна във водата – гладко сребристо тяло и въгленовочерни очи: един тюлен се преобръщаше лениво точно пред Страйк. Той наблюдаваше движенията му във водата и се чудеше дали животното го вижда, след което по необясними причини мисълта му избяга към неговата партньорка от детективската агенция.
Беше съвсем наясно, че не е казал на Полуърт цялата истина относно отношенията си с Робин Елакот, които в края на краищата на никого не влизаха в работата. Истината беше, че чувствата му съдържаха нюанси и сложности, в които той предпочиташе да не задълбава. Например налице бе тенденция, когато бе сам, отегчен или угнетен, да пожелава да чуе гласа ѝ.
Погледна часовника си. Днес тя имаше почивен ден, но съществуваше бегъл шанс още да е будна, а той имаше приемлив претекст да ѝ напише съобщение: дължаха на Сол Морис, най-новия им външен сътрудник, парите за разходите му този месец, а Страйк не бе оставил инструкции по този въпрос. Ако ѝ пишеше за Морис, Робин като нищо можеше да му позвъни, за да научи как е Джоун.
– Извинете – чу зад гърба си притеснен женски глас.
Без да се обръща, Страйк знаеше, че това е тъмнокосата от пъба. Акцентът ѝ бе от някоя от областите около Лондон, а в тона ѝ личеше точно онази смесица от извинение и вълнение, която той долавяше у хора, имащи желание да разговарят с него за зрелищните му детективски успехи.
– Да? – отвърна той и се обърна с лице към жената.
Русата ѝ приятелка бе дошла с нея. А може би, помисли си Страйк, бяха повече от приятелки. Някаква неопределима близост свързваше двете жени, за които той предположи, че са около четиресетгодишни. Носеха джинси и тениски, а русата по-специално бе слаба и жилава и създаваше впечатление, че прекарва уикендите в катерене или каране на велосипед. Някои биха я нарекли хубава жена, в смисъл че изглеждаше добре без помощта на всякакъв грим. Високи скули, очила с диоптри, прибрана в конска опашка коса – беше малко сурова на вид.
Тъмнокосата бе с по-крехко телосложение. Големите ѝ сиви очи проблясваха с бледа светлина върху издълженото лице. Излъчваше напрегнатост, дори фанатизъм и в сумрака напомняше средновековна мъченица.
– Не сте ли... не сте ли Корморан Страйк?
– Да – отвърна той и тонът му никак не бе насърчителен.
– О – леко ахна тя и направи развълнуван жест с ръка. – Това е... толкова странно. Знам, че сигурно не искате... Прощавайте, че ви притеснявам, знам, че не сте на работа... – Тя се засмя нервно. – Казвам се Ана впрочем и се чудех дали... – Пое дълбоко дъх. – Дали мога да дойда да говоря с вас за майка ми.
Страйк не каза нищо.
– Тя изчезна – продължи Ана. – Името ѝ е Марго Бамбъро. Беше общопрактикуващ лекар. Една вечер приключила работа, излязла от кабинета си и оттогава никой не я е виждал.
– Съобщихте ли в полицията? – попита Страйк.
Краткият смях на Ана прозвуча някак странно.
– О, да... в смисъл, те знаеха, имаше разследване. Но така и нищо не откриха. Тя изчезна през 1974 година – заключи Ана.
Тъмните води се плискаха в каменната стена и на Страйк му се стори, че чува как тюленът прочиства ноздрите си. Трима пияни младежи минаха с клатушкаща се походка край тях и се насочиха към фериботната платформа. Страйк се почуди дали им беше известно, че последният за деня ферибот беше отплавал в шест часа вечерта.
– Работата е там – забързано изрече жената, – че миналата седмица... отидох при медиум.
Мамка му, изруга наум Страйк.