Сега двамата седят един срещу друг в управлението и пишат, все така в асинхрон. Джим е обстоен, Джак е ефективен. Джим разказва история, Джак просто докладва. Джим трие, редактира, мисли и започва отначало, Джак просто трака, все едно всяко нещо на света може да бъде описано по един-единствен начин. Като млад Джим мечтаеше да стане писател. И продължи да го прави още дълги години, докато накрая не започна да мечтае Джак да стане писател. Синовете не могат да разберат това, а бащите се срамуват да го признаят: всъщност не искаме децата ни нито да следват мечтите си, нито да вървят по стъпките ни. Искаме ние да вървим по техните стъпки, докато те следват нашите мечти.
Двамата имат снимка на една и съща жена на бюрата си. Майка на единия, съпруга на другия. На бюрото на Джим има снимка на още една жена, седем години по-голяма от Джак. Рядко говорят за нея, а тя се обажда само когато има нужда от пари. Всяка зима Джим казва с надежда „сестра ти може би ще се прибере за Коледа“, а Джак отговаря: „Да, татко, ще видим“. Синът никога не нарича баща си наивен. Прави го от любов. Раменете на бащата носят невидима тежест, когато всеки път на Бъдни вечер казва „вината не е нейна, Джак, тя е...“, а Джак винаги отговаря: „Болна. Знам, татко. Кака е болна. Искаш ли още една бира?“.
Двамата ги делят толкова много неща, независимо колко близо един до друг живеят. Накрая Джак спря да тича след сестра си. Това е разликата между брат ѝ и баща ѝ. Когато дъщерята беше тийнейджърка, Джим си мислеше, че децата са като хвърчила, затова държеше връвта с всичка сила, но накрая вятърът все пак я отнесе. Тя се откъсна и полетя към небесата. Винаги е трудно да се определи точно кога и къде започва зависимостта, ето защо е лъжа, когато хората казват, че „всичко е под контрол“. Наркотиците са мрак, който ни вдъхва илюзията, че ние решаваме кога да изгаснат светлините, но тази власт никога не е била наша, мракът ни обгръща, когато си поиска. Веднъж преди няколко години Джим разбра, че Джак е използвал всичките си спестявания – тези, с които планираше да си купи апартамент – за да плати за лечение в ексклузивен терапевтичен център. Закара сестра си там, но тя напусна две седмици след това, твърде късно, за да може Джак да си получи парите обратно. Половин година от нея нямаше ни вест, ни кост, след което тя звънна посред нощ, все едно нищо не е станало, и попита Джак дали може да вземе назаем „няколко хиляди“. Каза, че били за самолетен билет, за да се прибере. Джак ѝ прати парите, но тя така и не се появи. Таткото все още тича след хвърчилото, за да не го изгуби от поглед. Това е разликата между баща ѝ и брат ѝ. Следващата Коледа единият ще каже „тя е...“, а другият ще прошепне „знам, татко“ и ще му донесе още една бира.
Разбира се, намират начини да се скарат и за бирата. Джак е един от младите хора, които проявяват любопитство към бири с вкус на грейпфрут, джинджифил, бонбони от бяла ружа и всевъзможни други гадости. Джим иска бира с вкус на бира. Понякога нарича всичко по-засукано „стокхолмска бира“, но не твърде често, разбира се, защото тогава синът толкова се ядосва, че в продължение на няколко седмици се налага Джим сам да си купува проклетата бира. Понякога си мисли, че няма как да разберем дали децата стават коренно различни, въпреки че израстват заедно, или пък именно заради това. Наднича над монитора и се заглежда в пръстите на сина, които се движат по клавиатурата. Малкото полицейско управление в не особено големия им град е доста тихо място. Тук не се случват много неща, не са свикнали със заложнически драми или изобщо с каквито и да е драми. Ето защо Джим знае, че това е големият шанс на Джак да покаже на началниците на какво е способен, какъв полицай може да бъде. Преди да са дошли стокхолмчаните.
Чувството за безсилие натежава на веждите на Джак, неспокойствието го разяжда отвътре. Още откакто влезе пръв в апартамента, е на ръба да избухне. Дълго време се въздържаше, но след последния разпит влезе в кухнята на управлението и се разкрещя:
– Някой от свидетелите ЗНАЕ какво е станало! Някой знае и ни лъже право в лицата! Не схващат ли, че извършителят се крие някъде, докато кръвта му изтича? Как, по дяволите, могат да лъжат полицията, когато някой УМИРА?
Малко след това седна пред компютъра, а Джим не каза и дума. Но когато чашата кафе полетя към стената, не Джак бе човекът, който я хвърли. Защото, макар да е бесен, че не може да спаси живота на извършителя, и да ненавижда факта, че шибаните стокхолмчани скоро ще дойдат и ще му отнемат разследването, това е нищо в сравнение с безсилието, което изпитва бащата, задето не може да помогне на сина си.