Но обирджията взе че се обърна и видя, че вратата на един от апартаментите беше отворена. Въпросният апартамент беше обявен за продан, а в него се провеждаше оглед и беше пълен с потенциални купувачи, които се надяваха на добра сделка. Обирджията влезе вътре, потен и задъхан, и размаха пистолета във въздуха. Ето как се стигна до заложническата драма.
И така, стана каквото стана. Полицията обгради сградата, появиха се журналисти, имаше телевизионно излъчване от мястото на събитието. Всичко продължи няколко часа. После обирджията се предаде, разбира се. Нямаше друг избор. Всичките осем заложници – седем купувачи и една брокерка, бяха освободени. Няколко минути по-късно полицията щурмува апартамента. Но той беше празен.
И никой не знае къде се е дянал обирджията.
Общо взето това е всичко, което трябва да знаеш предварително. Сега започва историята.
2.
Преди десет години един мъж стоеше на мост. Историята не е за този мъж. Не е нужно да мислиш за него в този момент. Разбира се, сега не можеш да спреш да мислиш за него, това е като да ти кажат „не мисли за сладки“ – веднага започваш да мислиш за сладки. Не мисли за сладки!
Достатъчно е да знаеш, че преди десет години един мъж стоеше на мост. Беше се качил на парапета, високо над водата, в самия край на живота си. Повече не мисли за това. Мисли за нещо по-приятно.
Мисли за сладки.
3.
Денят преди новогодишната нощ е. В стая за разпити в полицейското управление в един неособено голям град седят полицай и брокерка. Полицаят изглежда на не повече от двайсет години, но вероятно е по-стар. Брокерката изглежда като да е прехвърлила четиресетте, но вероятно е по-млада. Униформата на полицая е малко тясна, сакото на брокерката е малко широко. На брокерката като че ѝ се иска да се намира някъде другаде, а след последните петнайсет минути от разговора на полицая като че ли също му се иска тя да се намира някъде другаде. Брокерката се усмихва нервно и отваря уста, за да каже нещо, а полицаят вдишва и издишва по начин, който би могъл да се определи както като въздишка, така и като подсмърчане.
– Просто отговори на въпроса – моли той. Брокерката кимва рязко и възкликва:
– Окей?
– Просто отговори на въпроса! – повтаря полицаят с изражение, обичайно за зрели мъже, които като деца са се разочаровали от живота по някаква причина и после така и не са могли да се отърсят от това усещане.
– Попита как се казва агенцията ми за имоти! – настоява брокерката и барабани очаквателно с пръсти по масата, от което на полицая му се приисква да я замери с нещо остро.
– Не, не съм, попитах дали извършителят, който те взе за заложник заедно с...
– Казва се „ОКЕЙ“! Схващаш ли? Защото, когато си купиш апартамент, искаш всичко да е ОКЕЙ, нали? И когато вдигам телефона, казвам: „Здрасти, това е агенция за недвижими имоти „Окей“. ОКЕЙ ли е всичко?
Разбира се, брокерката преди малко е преживяла травмираща случка, била е заплашена с пистолет и държана за заложник, това би могло да накара всеки да почне да бърбори. Полицаят се опитва да прояви търпение. Притиска слепоочията си с палци, сякаш се надява, че те са като две копчета и ако ги държи натиснати едновременно в продължение на десет секунди, реалността ще се върне към фабричните си настройки.
– До... бре. Но сега трябва да ти задам няколко въпроса за апартамента и извършителя – простенва той.
Неговият ден също беше тежък. Управлението е малко и ресурсите са ограничени, но полицаите тук не са некомпетентни. Именно това се опита да обясни по телефона на някакъв началник на началник на началник веднага след заложническата драма, но това, разбира се, се оказа безпредметно. Ще изпратят специален екип от Стокхолм, който да поеме цялото разследване. Началникът не наблегна на „специален екип“, а на Стокхолм, като го каза така, сякаш това да си от столицата, беше някаква суперсила. По-скоро е диагноза, мисли си полицаят. Палците му се насочват към веждите. Това тук е последният му шанс да покаже на началството, че може да се справи сам, но как да стане, ако всички свидетели са като този човек тук?