– Аха, извинявай, исках само да видя докъде сте стигнали – прошепва старият смутено, неспособен да прикрие загрижеността си.
– Тъкмо щях да питам за рисунката! – казва рязко младият, все едно са го хванали, че мирише на дим, а той твърди, че просто е държал цигарата на приятел.
– Кого да питаш? – чуди се старият.
– Брокерката! – възкликва младият и посочва към нея. Това, за жалост, вдъхновява брокерката да скочи на крака от стола си с вдигнат юмрук.
– Аз съм брокерката! От агенция за недвижими имоти „ОКЕЙ“!
Тя се усмихва и прави театрална пауза, безкрайно доволна от себе си.
– О, божичко, не отново... – въздъхва младият полицай, а брокерката си поема дъх и се провиква:
– ОКЕЙ ли е всичко?
Старият полицай поглежда въпросително към младия.
– Само това повтаря – споделя младият, масажирайки веждите си с палци.
Старият полицай се взира в брокерката. Има навика да го прави, когато попадне на човек с непонятно поведение. Съответно след цял живот на почти непрестанно взиране кожата под очите му е придобила плътността на крем-сладолед. Брокерката, която очевидно е останала с впечатление, че никой не я е чул първия път, неканено пояснява:
– Схващаш ли? Агенция за недвижими имоти „ОКЕЙ“, ОКЕЙ ли е всичко? Схващаш ли? Защото човек иска всичко да е ОКЕ...
Старият полицай схваща, даже се усмихва одобрително, но младият вдига пръст към брокерката и го размърдва между нея и стола.
– Седни! – казва той с интонация, която се използва само за деца, кучета и брокери.
Брокерката спира да се усмихва. Сяда непохватно. Поглежда първо единия, после другия полицай.
– Извинете. За пръв път съм на полицейски разпит. Кажете ми, че няма да правите... нали се сещате... онова с goodcop/badcop[1] като по филмите? Няма единият да отиде за кафе, докато другият ме удря с телефонен указател и крещи „КЪДЕ СИ СКРИЛА ТЯЛОТО?“, нали?
Брокерката се смее нервно. Старият полицай се усмихва леко, а младият никак, така че тя продължава още по-нервно:
– Така де, шегувах се. Вече дори няма телефонни указатели. Какво ще направите, ще ме ударите с айпад?
Тя размахва ръце, за да илюстрира побоя с таблет, и виква: „О, не, шит, без да искам лайкнах снимката на бившата си в Инстаграм! Деба! Деба!“, което предполагаемо е нейната имитация на полицейски говор.
Младият полицай не изглежда развеселен, което кара брокерката да придобие още по-разтревожен вид. През това време старият полицай се надвесва над записките на младия и пита, все едно брокерката изобщо не е в стаята:
– И какво каза тя за рисунката?
– Още не съм успял да я питам, защото ти дойде! – отсича младият.
– Какво за рисунката? – пита брокерката.
– Ами, както бях на път да кажа, преди да ме прекъснат: намерихме тази рисунка във входа и мислим, че може би извършителят я е изпуснал. Бихме искали ти да... – започва младият полицай, но старият се намесва.
– Пита ли я за пистолета?
– Стига си се бъркал! – сопва се младият. Старият разперва ръце и промърморва:
– Добре, добре, извинявай, че съществувам.
– Не беше истински! Пистолетът, имам предвид! Беше играчка – вмята брокерката внезапно.
Старият полицай поглежда учудено първо нея, после младия полицай, след което прошепва по начин, за който само мъже на определена възраст си мислят, че действително представлява шепот:
– Не си ли... ѝ казал?
– Какво да ми е казал? – чуди се брокерката.
Младият полицай въздъхва и сгъва рисунката старателно, сякаш всъщност сгъва лицето на колегата си. После се обръща към брокерката.
– Така. Щях да стигна дотам... работа е такава, че след като ти и другите заложници бяхте освободени и ви откарахме до управлението...
Старият полицай го прекъсва услужливо:
– Извършителят, тоест обирджията, се е застрелял!
Младият полицай преплита здраво пръстите на ръцете си, за да не удуши стария. Казва нещо, но брокерката не го чува: слуховите ѝ канали вече са запълнени с монотонен шум, който прераства в тракане, докато шокът поема контрол над нервната ѝ система. Впоследствие ще може да се закълне, че капки дъжд са се удряли в прозореца, въпреки че в стаята за разпит изобщо няма прозорци. Вторачила се е в полицаите с увиснало чене.
– Значи... пистолетът... е бил... – отронва се от устните ѝ.
– Бил е истински – потвърждава старият полицай.
– Аз... – започва брокерката, но устата ѝ е твърде пресъхнала, за да говори.
– Ето! Пийни малко вода! – предлага старият полицай, все едно той е донесъл чашата.
– Благодаря... аз... но ако пистолетът е бил истински, значи всички сме можели... да умрем! – прошепва тя и отпива, изплашена с голямо закъснение.