Разказа всичко това на момчето, а то, разбира се, разбра, че всичко ще е наред. Човек, застанал на парапет, не губи време да обяснява на непознат колко много обича децата си, ако наистина смята да сложи край.
След това мъжът скочи.
11.
Десет години по-късно младият полицай стои в коридора пред стаята за разпити. Баща му е вътре с брокерката. Майка му, разбира се, беше права: двамата изобщо не трябваше да работят заедно, само щяха да се карат. Той не я послуша, никога не го правеше. Понякога майката поглеждаше сина си, когато беше изморена или бе изпила две чаши вино, забравяйки да потиска чувствата си, и казваше: „Има дни, в които ми се струва, че ти така и не слезе от онзи мост, момчето ми. Че все още се опитваш да спасиш онзи мъж на парапета, въпреки че сега е също толкова невъзможно, колкото и тогава“. Може и да е вярно, той няма сили да се самоанализира. Все още сънува същите кошмари като преди десет години. След полицейската академия, изпитите, смените, късните нощи, работата в управлението, за която бе получил толкова похвали от всички, освен от баща си, след още късни нощи и толкова много работа, че се научи да мрази да закъснява, след прибирането пеша по разсъмване в жилище, където го посрещаха купчини сметки, празно легло, приспивателни и алкохол. Някои нощи просто не издържаше. Тогава излизаше да бяга, миля след миля, в мрак, студ и тишина. Краката му тропаха по асфалта все по-бързо и по-бързо, но не така, сякаш се мъчи да стигне някъде или да спечели нещо. Някои хора бягат като ловци, той препускаше като плячка. Накрая, изтощен и празен, се прибираше, олюлявайки се, у дома, а после отново отиваше на работа и започваше отначало. Понякога малко уиски му беше достатъчно, за да заспи, а в по-добрите сутрини един леден душ му беше достатъчен, за да се събуди. През останалото време правеше какво ли не, за да притъпи свръхчувствителността на кожата си. Потискаше плача, напиращ под ребрата му, дълго преди да е стигнал до гърлото и слъзните канали. Но кошмарите винаги си оставаха същите. Якето, развяно от вятъра, глухото приплъзване на обувките по парапета, момчешкият писък, разнесъл се над водата. Не прозвуча като неговия глас, нито пък момчето го усети като свой. Всъщност едва го чу, шокът беше толкова плътен и вцепеняваш. Още е.
Днес той беше първият полицай, който влезе в апартамента, след като затворниците бяха освободени и отвътре прозвуча изстрел. Той се втурна във всекидневната по окървавения килим, отвори балконската врата и се надвеси отчаяно над парапета, защото колкото и нелогично да изглеждаше за останалите, първата му мисъл и най-големият му страх бяха, че и този човек е скочил. Но долу имаше единствено журналисти и любопитни съседи, които се взираха в него през мобилните си телефони. Обирджията беше изчезнал безследно, а полицаят стоеше сам на балкона. Оттам можеше да види моста в далечината. А сега стои в коридора на полицейското управление и дори не може да изчисти кръвта от обувките си.
12.
Въздухът минава през гърлото на стария полицай със стърженето на тежка мебел, бутана по неравен дървен под. Диша през носа, а звукът отеква в устната му кухина. След определена възраст и определено тегло забеляза, че старческите му дихания са започнали да звучат натежало. Усмихва се засрамено на брокерката.
– Колегата, той... той е мой син.
– О! – кимва брокерката, сякаш за да покаже, че тя също има деца, или може и да няма, но поне е чела за тях в наръчник по време на брокерското си образование. Любими са ѝ децата, които имат играчки в естествени цветове, защото те се връзват с всичко.
– Съпругата ми каза, че е лоша идея да работим заедно – признава полицаят.
– Разбирам – лъже брокерката.
– Каза, че твърде много го закрилям. Че съм като онези пингвини, които мътят камъни, защото отказват да приемат, че яйцето им го няма. Каза, че не можем да предпазим децата си от живота, животът спохожда всички ни.
Брокерката обмисля дали да се престори, че разбира, но решава да бъде откровена.
– Какво е имала предвид? Полицаят се изчервява.
– Не исках... уф, нелепо е от моя страна да седя и да приказвам за това, но не исках синът ми да става полицай. Твърде е чувствителен. Твърде е... добър. Разбираш ли? Преди десет години се опита да вразуми един човек, който искаше да скочи от мост. Направил е всичко възможно, ВСИЧКО! Но мъжът въпреки това скочил. Представяш ли си как може да се отрази това на едно дете? Синът ми... вечно иска да спаси всички. Мислех си, че след онази случка може би няма да иска да бъде полицай, но стана обратното. Изведнъж го пожела повече от всякога. Искаше да спасява хората. Дори престъпниците.