Иля Варшавски
Тревожни симптоми няма
1
— Бъбреците му не ми харесват — каза Крепс.
Леруа погледна на екрана:
— Бъбреци като бъбреци. Виждал съм и в по-лошо състояние. Впрочем те, изглежда, вече са били регенерирани. Какво им е правено миналия път?
— Сега ще проверя. — Крепс набра шифъра на диска на автомата.
Леруа се облегна в креслото и измърмори нещо през зъби.
— Какво казахте? — попита Крепс.
— Минаха шест часа. Време е да прекратим наркозата.
— А какво ще правим с бъбреците?
— Получихте ли информацията?
— Получих. Ето я. Пълно възстановяване на легенчетата.
— Дайте да видя.
Крепс познаваше маниера на шефа да не бърза с отговора и търпеливо чакаше.
Леруа остави лентата и недоволно се намръщи.
— Ще трябва да ги регенерираме. Едновременно с това вложете програма и за генетична поправка.
— Нима мислите, че…?
— Безспорно. Иначе за петдесет години нямаше да бъдат в такова състояние.
Крепс седна пред перфоратора. Леруа мълчеше, като почукваше с молива по бюрото.
— Температурата на ваната се покачи с три десети от градуса — каза сестрата.
— Дайте дълбоко охлаждане за… — Леруа се запъна. — Почакайте малко. Е, какво става с програмата? — обърна се той към Крепс.
— Контролният вариант е в машината. Покритие деветдесет и три процента.
— Добре, ще рискуваме. Дълбоко охлаждане двадесет минути. Разбрахте ли ме? Двадесет минути дълбоко охлаждане. Градиент — половин градус в минута.
— Разбрах — отвърна сестрата.
— Не обичам да се намесвам в наследствеността — рече Леруа. — Никога не знаеш точно какви последици може да има.
Крепс се извърна към шефа:
— А според мен това изобщо е отвратително. Особено обновяването на паметта. Лично аз никога не бих се съгласил.
— А на вас никой не би ви и предложил.
— То се знае! Създадоха каста на безсмъртните и сега всички трябва да играем по тяхната гайда.
Леруа уморено затвори очи.
— Вие сте загадка за мен, Крепс. Понякога просто се боя от вас.
— Че какво толкова страшно има в мен?
— Ограниченост.
— Благодаря.
— Минус шест — каза сестрата.
— Достатъчно. Включете регенерацията.
Вивлетови светлинки лумнаха по тавана на операционната зала.
— Подайте обратната връзка върху матрицата на контролния вариант на програмата.
— Добре — отвърна Крепс.
— Наследствено предразположение — промърмори Леруа. — Не обичам да се занимавам с такива неща.
— И аз — каза Крепс. — Изобщо всичко това ми е дълбоко противно. Кому е нужно?
— Кажете, Крепс, познат ли ви е терминът борба за съществуване?
— Познат ми е. Учил съм го като дете.
— Не точно това имах пред вид — прекъсна го Леруа. — Говоря за борбата за съществуване на целия биологичен вид, наречен в древността Хомо Сапиенс.
— И за това е необходимо да регенерираме уроди със стогодишна давност?
— Колко сте тъп все пак, Крепс! На колко сте години?
— На тридесет.
— И от колко години работите като физиолог?
— От пет.
— А преди това?
— Много добре знаете.
— Учихте, нали?
— Учих.
— И така, двадесет и пет години от живота ви са отишли напразно. Но за да представлявате действително нещо, е необходимо още да станете математик, кибернетик, биохимик, биофизик — сиреч да завършите още четири университетски курса. Пресметнете на колко години ще сте тогава. А колко време ще ви е нужно още, за да придобиете онова, което скромно наричат опит, а всъщност представлява проверената от живота способност да се мисли истински научно?
Лицето на Крепс се покри с червени петна.
— Така ли смятате?
— Нищо не смятам. За помощник ви бива, не мога да се оплача от вас, но да си помощник само по себе си е нищо. В науката са нужни ръководители, изпълнители винаги ще се намерят. Обстановката непрекъснато се усложнява. С годините проблемите се увеличават, проблеми остри, нетърпещи отлагане, проблеми, от които може би зависи самото съществуване на човешкия род, А животът не чака. Той непрестанно ни ръга: работи, работи, всяка година работи повече, все по-интензивно, все по-продуктивно, иначе застой, иначе деградация, а деградацията е смърт.
— Страхувате се да не загубите съревнованието? — запита Крепс.
Насмешлива усмивка едва докосна тънките устни на Леруа:
— Нима вие мислите, Крепс, че ме вълнува коя социална система ще възтържествува в тоя хубав свят? Аз си знам цената. Ще ми я даде всеки, при когото се съглася да работя.
— Учен-наемник?
— А защо не? И като всеки честен наемник, ще съм верен на знамената, под които се сражавам.
— Тогава говорете за съдбата на Дономага, а не за цялото човечество и си признайте, че…