— Стига, Крепс! Не искам да слушам изтъркани сентенции. По-добре кажете защо когато възстановяваме на човека сърдечния му мускул, регенерираме черния му дроб, подмладяваме организма му, тогава всички са във възторг: това е човечно, хуманно, велика победа на разума над природните сили. Но щом понадникнем по-навътре, типове като вас надигат вой: „Ах! Обновили са паметта на учен. Ах! Кощунствени операции, ах!…“ Не забравяйте, че нашите опити струват много пари. Длъжни сме оттук да излизат наистина работоспособни учени, а не подмладени изкуфели старчоци.
— Добре — каза Крепс, — може и да сте прав. Дяволът не е толкова страшен.
— Особено когато можем да му дадем мозък на ангел — усмихна се Леруа.
Зазвъня времемерът.
— Двадесет минути — безстрастно рече сестрата.
Крепс отиде при апарата:
— На матрицата за контролната програма се появяват нули.
— Отлично! Изключете генераторите. Повишавайте температурата — градус в минута. Време е да преустановите наркозата.
2
Огромният мил свят отново се раждаше от небитието. Чувствуваше го във всичко: в приятно разхлаждащия тялото регенерационен разтвор, в тихото напевно бръмчене на трансформаторите, в ритъма на пулсиращата кръв, в мириса на озон, в матовата светлина на лампите. В събуждащото се тяло властно нахлуваше околният, великолепен, познат и вечно нов свят.
Кларънс надигна глава. Две черни фигури в дълги до петите антисептични халати стояха надвесени над ваната.
— Е, как сте, Кларънс? — запита Леруа.
Кларънс се протегна.
— Възхитително! Като че ли отново се родих.
— Точно така е — измърмори Крепс.
Леруа се усмихна:
— Иска ви се да скачате, а?
— Такъв прилив на сили! Готов съм планини да обърна.
— Ще имате време и за това. — Лицето на Леруа стана сериозно. — А сега — под душа и в инверсационната.
… Кой казва, че здравият човек не усещал тялото си? Глупости! Няма по-голямо наслаждение от това, да усещаш биенето на собственото си сърце, трепета на диафрагмата, нежното облъхване на трахеята с въздух при всяко вдишване. Ето така с всяка клетка на младата си гъвкава кожа да посрещаш ударите на мощната водна струя от душа и да пуфтиш леко като мотор, работещ на празни обороти, мотор, в който има огромна неизползвана резерва от мощности. Дявол да го вземе, колко е хубаво! Все пак за петдесет години техниката е направила невероятен скок. Нима може да се сравнява предишната регенерация с тази? Тогава, общо взето, просто ме позакърпиха, а сега… Ех, колко е хубаво! С Елвира направиха просто чудо. Само тя напразно се отказа от инверсията. Жените винаги живеят с миналото, ревниво пазят спомените си. Защо да мъкнеш със себе си тоя ненужен баласт? Животът е в бъдещето. Каста на безсмъртни, добре са го измислили! Интересно, какво ли ще е след инверсията? Откровено да си говорим, напоследък мозъкът ми нещо не го биваше, за цяла година нито една статия. Сто години не са шега. Нищо, сега ще се убедят на какво още е способен старият Кларънс. Отлична идея да се явя пред Елза в деня на нейната седемдесет и пет годишнина обновен не само физически, но и духовно…
— Достатъчно, Кларънс. Леруа ви чака в кабинета за инверсия, обличайте се! — Крепс подаде на Кларънс пухкавата хавлия.
3
Назад-напред, назад-напред — пулсира ритмично токът в затворената верига по определения ритъм, по определения ритъм…
От повърхността на нажежената жичка се отделя електронен поток и се насочва, ускорен от електрическото поле, към вакуума. Стоп! Към мрежата е подаден отрицателен потенциал. Невъобразимо кратка пауза и нетърпеливият рой отново се понася към анода. Вложеният ритъм поражда в кварцовия кристал недостъпни за ухото звукови трептения, десет пъти по-високи от бръмченето на комар.
Немите вълни на ултразвука пробягват по сребърната жичка, металният кърлеж се впива в кожата, навлиза в черепната кухина. Все по-навътре, все по-навътре в светая светих, в най-великото чудо на природата, наречено мозък.
Ето я тайнствената сива маса, огледалото на света, поместило мъки и радости, надежди и разочарования, издигания и падения, гениални прозрения и грешки.
Лежащият в креслото човек е забил поглед в прозореца. В огледалните стъкла се отразява екранът с гигантското изображение на неговия мозък. Той вижда светещата диря на микроскопичните електроди и ръката на Леруа на пулта. Спокойни и уверени ръце на учен. „По-навътре, по-навътре, заповядват тези ръце, още пет милиметра. Внимателно! Тук има кръвоносен съд, по-добре да го заобиколим!“